Международен маршрут Е8 „Рила – Родопи“

Въведение

За тези, които не ме познават – Аз съм Светльо! Планината е моят начин на почивка, развлечение и лечение за всички болести! Да, планината е нещо свято за мен. Няма нещо, което ме кара да се чувствам толкова добре, колкото ходенето на планина със семейството или с приятели.

Със съпругата ми Ани обичаме лятото да ходим на различни места в планината. Предпочитаме спокойствието и уединението. Посещавали сме повечето планини в България и сме били на невероятни места, но имаше нещо, което ни липсва. Това е голямото „Е“. За да станеш член на клуб „Голямото Е“ е нужно да си изминал трите Е-та в България. Това са:

-              Международен маршрут Е3: Ком – Емине

-              Международен маршрут Е4: Витоша – Верила – Рила – Пирин - Славянка

-              Международен маршрут Е8: Рила - Родопи


 


Тази година (2021) нa прицел ни бе Международен маршрут Е8 „Рила – Родопи“

Част от него е популярна и като „Пътят на султана“. Международен маршрут Е8  стартира в Дъблин (Ирландия) минава през Великобритания, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия, Полша, Румъния и завършва в Свиленград, по-точно село Мезек (България). Дължината му е около 4330 км. Българският му участък е между 400 и 450 км км в зависимост от варианта на пътеката. Започва от кк Боровец и свършва в самия край на международния маршрут – в с. Мезек край Свиленград.

 

Подготовка, планиране и организация

Реално планирането на Е8 започна 2 седмици след като завършихме Е4 „Петте планини“ – в средата на септември 2020 г. Една вечер сънувах, че с Ани сме по Е8 и така решихме да сбъднем един мой сън. Планирането се състоеше предимно в събиране на информация за маршрута, която се оказа доста оскъдна. Траковете за отделните дни сам съм си ги чертал и графикът е спрямо възможностите ми. Като за един от дните усетих, че леко  съм се надценил, но въпреки това успяхме.

Въпросът с транспорта бе леко сложен. Оказа се, че от централна автогара в София няма автобус за Самоков. Трябваше да хвана градски транспорт, за да стигна до автогара юг, където с 10-на минути изпускам автобуса и се налага да чакам следващия. За да не губя деня поканих моят приятел Коки за ятак и компания до вр. Мусала. Коки освен, че се нави – попита даже да дойде с нас до х. Заврачица и от там ние да продължим, а той да се спусне към Боровец. Оказа се доста добър ход. И двете страни останахме много доволни. За връщането от село Мезек – отново приятел ни подаде ръка. Моя дружка от Хасково - Ангел дойде и ни взе от Мезек, за да ни закара на Хасковската автогара. От Хасково до Плевен имаше директен автобус в 9:30 часа (първи и единствен).

Въпросът с нощувките е леко проблемен на моменти. Примерно с. Орцево е леко в страни от маршрута, но го предпочетохме за нощувка с цел да не носим спални чували и шалтета. Носенето на палатка и чували означаваше поне 4 кг допълнителен багаж, а като добавим и носенето на допълнителна храна за вечеря и закуска – вече започва да става тежко.

Всички места за нощувка ги прозвънях поне 2 седмици преди датата на нощувката. Графикът ни бе съобразен и с това, да не се засичаме с големи групи, както и това по натоварените хижи да не се падаме в петък или събота вечер.

Имахме проблем с нощувката на Каратепе. Там единствената опция за нощувка е вила „Меандрите“. Имахме резервация, но в последствие хората ни се обадиха и казаха, че не могат да ни приемат, защото са под Covid карантина. Алтернатива е вила в съседство, но те искат да я дадат цялата срещу скромната сума от 200 лв … Така ние избрахме нощувка във Велинград чрез трансфер от Каратепе до там и обратно. Намерих двойна стая за 34 лв в Booking. Реших да се обадя по телефона, а не да правя резервацията през сайта. Понеже туристическия бранш уж бил в криза предпочитах да им дам цялата сума на тях, а не Booking да ги дерат с комисионни. По телефона обаче ми казаха, че нощувката е 50 лв. Ок, стиснах зъби и помолих срещу заплащане да ме трансферират до Каратепе. Съгласиха се, но като попитах за цена и отговорът беше „като дойдете на място ще се разберем“.

Имаше хижи, които въпреки че съм се обадил искаха да се чуем и 2-3 преди да пристигнем за да потвърдим. Така беше при нощувката ни в хижите Сини връх, Аида, Книжовник и Тънково.  За Пампорово и Мезек резервирахме през Booking непосредствено преди пристигането ни.

Графикът по който се движихме бе следния:

Ден 1: кк Боровец - х. Заврачица

Ден 2: х. Заврачица - яз. Белмекен - х. Христо Смирненски

Ден 3: х. Хр. Смирненски – с. Орцево

Ден 4: с. Орцево - Каратепе

Ден 5: Каратепе - яз. Широка поляна

Ден 6: яз. Широка поляна - х. Тешел

Ден 7: х. Тешел - с. Мугла

Ден 8: с. Мугла - кк Пампорово

Ден 9: кк Пампорово - х. Свобода

Ден 10: х. Свобода - х. Сини връх

Ден 11: х. Сини връх - х. Аида

Ден 12: х. Аида - с. Книжовник

Ден 13: с. Книжовник - с. Тънково

Ден 14: с. Тънково - с. Мезек

Реалните часове за изминаване на съответните етапи ще видите в самия пътепис. Определено разликата е огромна в това да четеш в интернет и мятането на крачоли на терен.

Физическата подготовка също е важен момент. За разлика от миналата година този път не успяхме да се подготвим на ниво. В последните 1-2 месеца преди началото на прехода нямах възможност да ходя на по-дълги преходи, което в последствие щеше да ми изиграе лоша шега.

Другото което ме подлъга е това, че преходът бе планиран с начало 14-ти август. Оказа се обаче, че родителите ми няма как да гледат двете ни дечица (на 4 и 6 годинки) и това наложи отлагането му за 2-ри септември. Тези 2 седмици бях доста статичен и се залежах доста. Не правете тази грешка! И все пак планината калява и учи. Към края се чувствах така, че можех да се върна по същия маршрут обратно в Боровец.

За сметка на физическата подготовка, тази година с Ани взехме решение да сменим стратегията за багажа. Тръгнахме с малки раници и минимум багаж. Аз бях с 40-литрова Tashev Eiger, a Ани с Crivit 28 литра. Като багаж носихме едно и също. За всеки по:

x2 бр. Панталони (бързосъхнещ + мембрана GoreTex/Dermizax)

x2 бр. Ветровки (софтшел + мембрана с GoreTex/Dermizax)

Термобельо - горнище и долнище. Аз бях изцяло от мерино, а Ани изцяло на синтетика.

Полар

x2 бр. Тениски (1 бр. мерино + 1 бр. синтетика)

x3 чифта чорапи (CoolMax материя + 1 чифт вълнени)

Бельо

Гети

Чехли

… шапка, очила, челници и по един чифт супер леки маратонки за асфалтовите участъци.

Като обща екипировка носихме стандартното: Аварийно фолио, мултифункционален нож, спрей против кучета, аптечка, пиратки (против мечки), леки зимни ръкавици от мериносова вълна, поларена шапка, плажно масло, гел против насекоми, мрежа против насекоми, нокторезачка, крем здраве, ластичен бинт, капки за очи, лекарства (против запек, диария, парацетамол), външна батерия + зарядно за телефон, сапун за пране, олекотена бързосъхнеща кърпа и … друго няма. Обувките ни са добре познатите от миналата година Salomon X Ultra GTX и за двамата. Моите са високи, а на Ани ниски. За целия преход и двамата не сме получили нито един мазол. Явно перфектната конфигурация крак/чорап/обувка бе на лице. За леки маратонки аз заложих на добрият стар Adidas Duramo 5, които планирах да изхвърля в края на прехода, но той не се предаде. А Ани бе с любимата си Fila. И двата чифта маратонки бе задължително условие да са без мембрана, дишащи, съвсем леки и да са удобни за ходене по асфалт.

Сумарно без храна и вода моята раница беше точно 7.2 кг, а на Ани 6 кг. 

 


След като стегнахме багажа и организирахме всичко – време беше леко да се раздвижим. Леко, леко … към 400 км.

 

Ден 1: Плевен – кк Боровец – вр. Мусала – х. Заврачица; 7 часа, 16,7 км

По трасето на Е8 има няколко обекта, които са най-най на Балканите. Като за начало ще изкачим първенецът на Рила, България и Балканският полуостров – вр. Мусала с неговите 2925 м н. в., а по път за вр. Мусала ще минем и покрай най-високо разположеното езеро на Балканите – Леденото езеро (2709 м н. в.)

 

Всяко начало е трудно. Не и днес надявам се. Нашите ятаци Коки и Тишо пристигнаха точно в 7:00 часа пред вкъщи. Натоварихме раниците в багажника на Toyota-та и газ към кк Боровец. Освен логистична подкрепа, днес Коки и Тишо щяха да извървят целия първи ден с нас. До сега те не се бяха качвали на вр. Мусала и за тях щеше да е нещо ново. За сметка на това, ние с Ани отивахме за 4-ти път. Никога не бяхме ходили заедно с Коки и Тишо на планина, но маршрутът ми бе познат и бях убеден, че ще се справят.

Пътувахме съвсем нормално. На нас с Ани ни бе леко напрегнато, защото постоянно си мислихме, какво ли сме забравили. В последствие ще се оказа, че тези притеснения са били абсолютно напразни.

Така в 10:30 часа вече бяхме на касата на лифта в кк Боровец. Купихме си билети и хванахме първата кабинка, която видяхме. Докато се возихме нагоре пак прегледах прогнозата за времето. Даваха го доста променливо, но бях оптимист, че днес няма да ни вали. Така в 11:00 часа вече бяхме на горната лифтова станция готови и екипирани. С бодра крачка поехме към х. Мусала. След като стигнахме на х. Мусала обядвахме и се поразсъблякохме. От тук насетне посоката бе само нагоре и щеше да си стане жежко. 

 


Въпреки, че бе работен ден си имаше хора.Разминахме се с много дечица покрай Леденото езеро. Бяха от някакъв детски лагер и най-малките дечица изкачили Първенецът на Балканите бяха по на 8 годинки. Евала на хлапетата! А Тишо недоволстваше, че пътеката била камениста и му троши краката. Тишо, я се стегни!




 

Около 14:20 часа вече бяхме на върха. 



 

Времето беше чудесно, а ниска облачност ту показваше, ту скриваше пейзажите наоколо. Много красиво беше! Направихме си по някоя друга снимка на върха и започнахме спускането към Преслапа, от където щяхме да подсечем последователно Малък Близнак (2777 м. н. в.) и Голям Близнак (2779 м н. в.). Нямаше да е точно подсечка, защото почти си ги качваме, но това е друга тема. Теренът тук е доста каменист, а пътеката не личи особено. За капак се спусна мъгла и се изви силен вятър. При изкачването на Малкия Близнак мъглата доста се сгъсти. Стана бая студено и се наложи да облечем повечко катове дрехи.  Усетих, че Коки и Тишо са леко притеснени от тази промяна на времето. 

 


Но все пак бяхме по средата на маршрута – нито да се върнем, нито да продължим. Аз обаче познавах добре маршрута и нямах никакви дилеми и притеснения. В случай на колебание – навигацията помага с ориентацията. След спускането на Големия Близнак мъглата започна да се надига. Най накрая видяхме Маричините езера и вр. Маришки чал.


 

 Яз. Бели Искър макар и леко празен се показа на хоризонта. Тази промяна неизбежно се отрази и на нашите редици. Усмивките се върнаха по лицата на цялата група. Рила отново започна да показва красоти. 

 



Гвоздеят на програмата бе любопитна дива коза, която излезе на пътеката, огледа ни и с 2-3 скока се „гмурна“ в едно от деретата край вр. Манчо. 



 

От тук насетне ни предстоеше предимно спускане. Спряхме отново за кратка почивка, снимки и преобличане. Слънцето се скри и подухваше ветрец. Стана си студено. Малко позабавихме темпото, но от тук насетне нямаше за къде да бързаме.

 

 Гледахме да си пазим краката, защото от утре с Ани ни предстоеше още доста път. Към 18:30 часа вече бяхме в х. Заврачица. 


 

Името на хижата идва от „завряно място“. Да, на доста закътано местенце е хижата. Хижарят Пламен ни посрещна, настани ни и приготви вечеря. Малко по-късно се присъедини и към нашия вечерен разбор на деня. Говорихме си за Рила, за Е8 ... Пламен сподели, че повечето туристи осмелили се да направят Е8 казвали, че няма никаква информация. Хижите и маркировките не били добри, както е на Ком – Емине примерно.  А на много места и двете липсват. Ние пък му споделихме, че това са неща, които въобще не ни притесняват. Имаме страх само от тъмното и мечките. Мечките е ясно защо, а тъмното? Там проблемът е, че в тъмното не знаем, колко мечки има.

След като се наядохме като прасенца се отправихме към леглата. Утре на нас с Ани ни предстоеше сравнително лек преход до х. Христо Смирненски, а на Коки и Тишо спускане към х. Чакър войвода и кк Боровец.

 

Ден 2: Хижа Заврачица – яз. Белмекен – х. Христо Смирненски; 7 часа, 21,7 км

Добре познат маршрут преди да се гмурнем в непознатото … Днес ще минем по стената на най-високият язовир с насипна стена на Балканският полуостров.

Събудихме се в 6:30 часа. Всички бяхме се наспали и се чувствахме отпочинали. Уговорката ни с хижарят Пламен бе в 7:00 да закусим. Като слязохме в столовата на хижата видях, че и други гости на хижата вече бяха будни и чакаха закуската. А хора нощували на палатка вън споделиха, че е паднала роса и че няма за къде да бързаме, ако не искаме да се намокрим.

Точно в 7:00 часа Пламен дойде и се зае да ни прави закуска. Изпратихме Коки и Тошо, които щяха да се спуснат през х. Чакър Войвода към кк Боровец, където ги чака колата им. Пожелахме си взаимни успехи. Тишо спомена нещо от сорта, че повече няма да ни се връзва за такива преходи. Ние с Ани не го отразихме особено и му казахме, че пак ще му се обадим като ходим на някъде. Сигурни бяхме, че му е харесало, но още не е осъзнал изживяването. Разбрахме се, че след края на прехода задължително ще се видим да споделим впечатления.

Коки и Тишо ни оставиха сандвичите си, които бяха толкова много, че днес спокойно можехме да изкараме само на тях.

Ние с Ани хапнахме на бързо по едни пържени филии със сладко от боровинки, нарамихме раниците и потеглихме по добре познатата ни пътека към Белмекен. Белмекен в превод означава „известното място“. Тревата наистина бе доста мокра, но така и не успяхме да се измокрим качествено. 

 


По-мокро бе само до изкачването на вр. Янчов чал. След това пътеката бе добре утъпкана, а и слънцето взе да се показва. Днес за последно щяхме да се движим по позната пътека и с маркировка като за слепи. Това бе причината и да не се допитваме грам до навигацията. Знаехме, че вода ще има чак на яз. Белмекен и за това се бяхме запасили добре.

Днес крачката ни спореше. Първият и вторият ден съвсем целенасочено искахме да са по-малко като километри. Имахме нужда да се климатизираме и да адаптираме телата си към ходенето. Днес теренът бе доста различен от вчерашния. Времето бе облачно, но според синоптиците – нямаше да вали. Хижарят на Заврачица спомена, че това лято е било невероятна суша. Имало е период, в който почти 2 месеца не е капнала капка дъжд. Това се забелязваше и по празните микро езера, които бяха по маршрута днес. Отделно има и места, където е леко мочурливо, а днес си беше направо сухо. 

 На премката преди вр. Ушите и вр. Ибър решихме, че ще минем през вр. Ортачал вместо покрай вр. Сивричал и вр. Белмекен. За последно бяхме на вр. Белмекен в края на юни, искаше ни се малко да разнообразим, а и да спестим някой метър денивелация. 

 След като подминахме вр. Ортачал (2434 м н. в.) пред нас се разкри приказна гледка към яз. Белмекен. От тук до края на деня е само спускане. С всяка крачка панорамите се променяха и разкриваха красоти на близо и далеч. А чистият въздух и носещият се аромат на билки даваха типичният и любим за мен уют на Рила. Не след дълго стигнахме до скалата с Кръста. 

 Тук решихме да си дадем 15 минути почивка. Ани реши да поседне, а аз реших да се кача до кръста и да се порадвам на гледките от високо.  И не съжалявам. Винаги съм твърдял, че конските почивки (така наричам почивките без да сядам) ми се отразяват по-добре. А красивите гледки допълнително ми дадоха мотивация за ходене.

 Продължихме да спускаме и не след дълго се озовахме край спортната база. Тук бе странно тихо и празно. Чак нетипично. После се сетих, че олимпиадата вече е минала и спортистите почиват.

От тук насетне ни предстоеше до края на деня да ходим само по асфалт. Планът беше да хапнем нещо готвено в ресторанта, но тъй като не следим навигацията и стана така, че го пропуснахме. Не ни се връщаше и продължихме напред към яз. Белмекен. На самият язовир, както по традиция бе пълно с варненски коли. Колко пъти дойда тук – все варненци засичам. Явно много им харесва по този край. 

 


От тук до х. Христо Смирненски се движихме по асфалтовото шосе и имаше вода на всички чешми, които видяхме. Без да бързаме за никъде около 15:30 часа бяхме пред хижата. 

 Въпреки, че ресторантът на хижата имаше посетители, най-вероятно щяхме да сме единствените, които ще нощуват в нея. Настаниха ни, изпрахме си дрехите, изкъпахме се и се отдадохме на заслужена следобедна почивка. Докато си почивахме телефонът ми звънна. Беше непознат номер. Предстоеше ми да разбера много неприятна новина. Обадиха се от къщата за гости в която щяхме да спим във Велинград. От там ни съобщиха, че няма да могат да ни приемат и трансферират обратно до Каратепе. Това направо ме вбеси! Всички знаят, че туристическия бранш е в криза, но това да буташ чиста пара в нечии ръце, а той да те гони – това не го разбирам. Тук вече изпаднах в дупка. Трябваше спешно да намеря вариант за трансфер от Велинград. И тук помощта дойде от дружка от планинарският форум. Васко удари много сериозно рамо за трансфера. От мен оставаше само да си намеря място за спане. Но реших, че това ще го направя утре. И твърдо бях решил, че ще го направя през Booking. Просто някои хора не заслужават да им се дават пари на ръка. За това – нека плащат комисионни, за да се научат на уважение към туриста.

Към 18:00 часа решихме, че ще слезем в ресторанта, да видим каква е хавата. Поръчахме си супи, скара, бира ... Всичко беше много вкусно, а може би бяхме доста гладни. Шкембето беше направо кулинарен шедьовър. А кюфтенцата със салатката после ми дойдоха перфектно. Разбрахме се с момчето, което отговаря за кухнята за колко часа искаме закуската и се отправихме към стаята ни.

Бяхме много доволни от изживяването днес. От както сме започнали прехода до момента и двата дни се движихме по познати пътеки и маршрути. Всичко ни бе добре познато. Темпото ни бе добро и за сега всичко бе по план. От утре обаче всичко това щеше да се промени ...

 

Ден 3: Хижа Христо Смирненски – гара Аврамово – село Орцево; 8 часа, 26,3 км

След като преди 2 дни бяхме на най-високият връх на Балканите, днес е ред на най-високата гара на Балканите и ще спим в най-високо разположеното село на Балканите.

 

Добро утро! Днес се събудихме доста преди алармата. Просто от вълшебният Рилски въздух човек наистина се наспива и възстановява бързо. Тъй като бяхме почти като на хотел се възползвахме от възможността, да извадим всичкия си багаж от раницата и сега всичко трябваше да приберем обратно. Като гледах колко е много и си задавах въпроса „Това всичкото наистина ли излезе на нашите раници?!“. Това, че съм ИТ специалист в случая много ми помогна. Компресирахме всичко с WinZIP и ни остана само да си вземем щеките, и да потеглим. За малко да забравим най-важното – закуската. Слязохме в столовата, където всичко беше готово. Сипаха ни по един топъл домашен чай и вече наистина бяхме готови за излитане.

Първоначалният план бе днес преходът да приключи на засл. Велийца, който е съвсем нов и много приятно място за нощувка. Седмица преди началото на прехода ни по маршрут Е8 обаче, моята приятелка от Търново – Снежи Гецова ме светна за едно много приятно местенце в най-високо разположеното село на Балканите, а именно с. Орцево. Така днес преходът ни се удължаваше с още някой километър отгоре, но щяхме да спим в къща за гости и щяхме да имаме осигурена храна вместо да я мъкнем с раниците.

Първоначално маршрутът ни бе по асфалтовото шосе от яз. Белмекен към с. Юндола. 


Тъй като ходенето по асфалт не е сред любимите ми, с Ани решихме да се възползваме от маркираните пътеки, които вървяха успоредно на шосето и избягват ходенето по главния път Велинград – Разлог. Лошото е, че щяхме да пропуснем и Юндола, но хранителни магазини имаше и в с. Аврамово. Този ход се оказа неочаквано добро решение. Тук бяхме в царството на боровете. 

 

Въздухът бе кристално чист, миришеше на бор, беше невероятно тихо и спокойно. Чувахме само собствените си стъпки, както и гласовете на птиците. Тук обаче се появяваше една нова за прехода заплаха – появата на мечки. Но пък от днес нататък всеки ден щеше да ни грози тази опасност. След 3 часа ходене вече бяхме изминали над 10 км и така в 10:30 часа се озовахме на границата между Рила и Родопите. 

 


А няколко минути по-късно се озовахме и на най-високо разположената гара на Балканите – гара Аврамово. 

 



Планът ни бе да починем тук около 40 минути. През това време трябваше да хапнем, да намерим място за нощувка във Велинград, да организираме трансфера от Велинград до Каратепе и да погледнем прогнозата за времето. По разписание трябваше да продължим, когато дойде теснолинейката в 11:20 часа. След като пристигна влака в 11:10 часа намерихме кой да ни снима заедно, а в последствие се оказа, че хората които ни снимаха отиват на същото място, където щяхме да нощуваме и ние. 


 

Така в уречения час потеглихме към с. Аврамово. То се намираше само на 10-на минути пеш от гарата. С нашите нови познати се разбрахме да вървим напред, а те след нас ще следват маршрута. С навлизането в с. Аврамово започна да се усеща Родопската атмосфера.  Почти всяко свободно късче земя бе засято с картофи, а където срещнехме човек бяхме задължително поздравени с усмивка. Какво повече да иска човек? Аз съм свикнал по цял ден да ме гледат сърдити кисели физиономии, а в този момент ме срещат хора, които ме виждат за първи път, може и никога да не ме видят повече, но ме поздравяват с усмивка. Ако има нещо за което завидях на местните и то в хубавия смисъл, е гледката към Рила. 

 

Тук почти от всяка точка на  селото се разкриваше невероятна панорама към Рилските красоти. Като вр. Мусала естествено бе най-лесно разпознаваем. В този момент казах на Ани „Виждаш ли, от къде сме дошли? А само 2 дни по-късно сме тук.“

Отбихме се и в местния хранителен магазин. Нямахме нужда от нищо специфично, но по начина по който двама дядовци ни поканиха да си купим нещо  - нямаше как да откажем! Купихме си сладолед, кола и 2 вафли. Скромно, но от сърце. След нас се появиха момичетата от гарата. Поканиха и тях. Интересен маркетингов подход.

От село Аврамово пътеката вървеше плавно нагоре. 


 

Ходенето бе приятно, а времето перфектно за планина – слънчево с лек ветрец. Не беше жега, но рискът от изгаряне си го имаше. Така неусетно достигнахме подножието на вр. Велийца. До 1912 г. тук е имало граничен пункт и тук е била границата с Турция. А на самия връх Велийца (1712 м н.в.) има паметник в памет на загиналите 33 войни от 39 пп и 9 от 27 пп. и 60 ранени в първия ден Балканската  война.




 Велийца е най-високият връх  във Велийшко-Виденишкия родопски дял на Западните Родопи и всъщност даващ част от името на този дял. Издига се в северозападната част на главното било. Върхът и районът около него е покрит от борови гори. Прави силно впечатление, че освен старите борове има и много млади дръвчета. На 10-на минути след върха попаднахме на заслон Велийца. 


 Заслонът е построен с доброволен труд и е най-новият заслон в българските планини. Условията са много добри, има маси, пейки, посуда, матраци на втория етаж с одеяла. Вън има и чешма със страхотна вода. Днес обаче бяхме решили, че ще спим в село Орцево, което бе на 3 км от заслона. Село Орцево е най-високо разположеното село на Балканите с надморска височина от 1550 до 1650 m (1555 m на площада на селото), в което има постоянно живеещо население. По препоръка на моята колежка Снежи Гецова си резервирахме стая в „Къща в небесата“. 


Щяхме да спим на 1569 м н. в. Така се отклонихме по зелената марка към селото. Не след дълго стигнахме и село Орцево. Не беше трудно да намерим и къщата за гости, която се оказа, в началото на селото. Стаята в която ни настаниха бе в битов стил. Всичко бе от естествено дърво, чисто, подредено, миришеше на чисто. Имахме си даже баня с топла вода. Чудите се, къде е уловката? Още като резервирахме ни предупредиха, че вечерта в която ще сме там ще се празнува рожден ден. Можело да бъде леко шумно. Като стигнахме и се присетих за това, но като знам колко уморен бях – май щеше да ми е все тая.


 Вечерта се засякохме с нашите нови познати от гарата в Аврамово. На всички им бе много интересно от къде сме тръгнали и къде трябва да стигнем. Малко им звучеше на всички като научна фантастика, но такива бяха фактите. Единственият кусур на вечерята бе, че нямаше бира. Не съм знаел, че трябва да отида до магазина да си я купя предварително, но здраве да е. Да спиш в къща под небето е много яко. Определено бих се върнал отново тук, като най-обикновен турист. Вечерта не чухме въобще купона за който ни предупредиха. А може би ние сме спали като заклани ...

 

Ден 4: Село Орцево – м. Каратепе; 9.5 часа, 34 км

За да разбереш мащабите на Родопите – отиваш в Западните Родопи. Пускаш си навигацията и тя ти казва „В сряда завийте на дясно“ …

 

Днес ни престоеше дълъг ден. Освен това, със спането си в с. Орцево допълнително си го удължихме, но за сметка на това се бяхме наспали чудесно. Днес по план трябваше да стигнем до м. Каратепе, но тъй като единствената къща за гости е под карантина заради COVID – щяхме да нощуваме във Велинград. Уговорката ни бе с нашите приятели Ники и Ева Минчеви, които бяха на почивка там по това време. Идеята бе 1 час преди да стигнем Каратепе да им се обадим и те щяха да ни вземат от главния път, за да нощуваме във Велинград.

Закусихме домашна баница в къщата за гости, полафихме със собственика и още двама от гостите. На хората им беше супер интересно за това, къде отиваме и от къде сме тръгнали. А един от гостите се оказа, че години наред е карал бус, който кара багажа на Ком – Еминейци. Казваше, че повечето си мъкнали половината покъщнина, а ние сме били супер скромни с тези две малки ранички. Друг пък от посетителите бе поляк, но говореше чудесно български. Е8 се оказа доста популярен в Полша, защото част от международния маршрут минава именно от там.


 Преди да напуснем селото се отбихме до култовият магазин/хоремаг/кръчма да си купим нещо. Не пропуснаха да ни попитат с усмивка „Е8 ли правите? “. След одобрително кимане с глава не закъсня и „Браво! Давайте смело! Вдигайте повечко шум заради мечките“.

С излизането от селото се минава през няколко махали и едва 3 км по-късно щяхме да се включим към „магистралната“ пътека на Е8. Писахме си и с Искрен (Herb), който също е по трасето и седмица преди това се бяхме разбрали ако евентуално някъде ни се впаднат графиците – да се видим и да походим заедно. Миналата година с много малко се разминахме по Е4, но бая информация обменихме. Тази година се надявахме най накрая да се видим и запознаем лично.



 Искрен бе заложил на това да спи на засл. Велийца и въпреки, че бе тръгнал един ден след нас, той реално вече се движеше с час и половина преднина. Не след дълго попаднахме на стъпките му по пътеката. Освен тези на горските животни се разпознаваха и стъпките от нечии туристически обувки. Въпреки, че маркировката бе добра, там където имаше разклони гледахме и тези стъпки от къде са минали.

Рано-рано стигнахме с. Бозево. 


 От тук се откриваше типичната Родопска гледка с невероятното Родопско спокойствие. Тук направо времето е спряло. Така и ние с Ани решихме, че е време да поспрем за една бърза конска почивка. През това време Искрен ни писа, че е в с. Златарица. Щял да спре само да си купи нещо от магазина и да си изпере една-две дрехи. Като стигнем Златарица да му пиша, за да ме посрещне в селото.

След кратката почивка метнахме раниците на гърбовете и газ напред. Не след дълго стигнахме едно заслонче с барбекю. Много табетлийската беше направено, чак не ни се тръгваше. Имаше и чешма. 


 Вода имахме, но нещо ми подсказа, че трябва да си налея още вода. Това, което знаех със сигурност бе, че след 12-тия ни километър за деня (около Хайдушка чешма)  нямаше никаква вода чак до края на деня. Т.е. след Хайдушка чешма ни предстояха 22 км без вода. Погледнах картата – имаме още път до Хайдушка чешма, а и там са 2 чешми една до друга. Все едната ще има вода и ще си налеем.

По-малко от километър след заслона видяхме началото на с. Златарица. 


 Но там имаше и стадо с овце, което зорко бе пазено от 2 каракачански кучета, които бяха като коне. С Ани взехме решението да не се отбиваме до селото, защото така или иначе сме в добра крачка, а и кучетата ... Драснах на Искрен, че продължаваме напред и че със сигурност ще ни настигне малко по-нататък.

Подминахме село Златарица и километрите си се нижеха бързо. Крачката ни спореше. Наближи обяд и с Ани решихме, че е време да поолекотим раниците, като си изядем част от храната. Седнахме и сгънахме последните сандвичи, които носихме още от Плевен. Реално от тук насетне почнахме да похапваме, каквото ни приготвят по местата, където нощуваме. Реших да драсна на Искрен на къде сме и забелязах, че той не си е прочел съобщенията от последното ми писане, когато бяхме край Златарица. Хм. Странно! Драснах му къде сме и продължихме. 


 Ето, че стигнахме ключовият 12-ти километър, където трябваше да заредим бутилките до горе с вода и там ни чакаше неприятна изненада. Първата чешма бе пресъхнала и то очевидно доста отдавна. Нямаше капчица вода в коритото. Казах си „Майната му, има следваща“. 200 метра след нея бе Хайдушката чешма, която бе последната преди Каратепе и там ни чакаше същата картинка. Тук вече се притеснихме. Направихме ревизия на водните запаси и установихме, че имаме 1.2 литра вода за двамата, а имахме да изминем още 22 км. Обърнато в часове – оставаха ни 6-7 часа ходене, а всеки от нас имаше нужда от 0.3 л/ч.

Продължихме с бодра крачка напред и по пътя пресрещнахме джип. Спряхме го и поразпитахме шофьорът, къде има вода – отговорът бе, че няма вода до Каратепе. Тук по билото си е безводно. Да сме търсели начин да слезем някъде из селата Медени поляни или Побит камък. Все пак не се отказахме и засякохме втора джипка, но уви – същият отговор. Писах пак на Искрен, да го предупредя да се запаси с вода и че няма по чешмите, но той още не си бе прочел предишните съобщения. Това момче започна да ме притеснява. По принцип бързо отговаряше, сега какво замлъкна?

Вече минавахме 20-тия си километър за деня и попаднахме на сечище. Там видях, че има оставени по дърветата чантички с шишета в тях. Тогава ми хрумна гениалната идея да вземем някое шише пълно с вода и да си го носим в случай, че закъсаме много. Речено – сторено! Намерихме 2-литрово шише с почти литър от скъпоценната за нас течност. Беше бистра и вдъхваше доверие. Веднага я преляхме в наше шише и вече бяхме по-спокойни. В този момент се появи изневиделица един Опел Вектра с възрастен човечец в нея. Той спря и ни попита за къде сме. Казахме му, че правим Е8 и сме позакъсали за вода. Тогава човека каза, че тук няма никъде вода, освен ако не слезем надолу към с. Медени поляни. Тогава той се сети, че има шише газирана вода и ни я подари. Благодарихме му от сърце! Какво като е газирана? Когато няма обикновена вода и газираната вода е вода.

Минаваше 14:00 часа и решихме, че е време да седнем и отново да похапнем и починем. Както си похапвахме и чух звук от щеки. Минута по-късно се появи момче с голяма раница и щеки в ръцете. Това съм сигурен, че беше Искрен!   


 Още като ни видя и го почнах „А бе човек, защо не отговаряш?! Изкара ни акъла, който го нямаме!“ Той се засмя и дойде да подаде ръка. „Доживях да се запознаем лично най накрая“ продължих аз в типичния за мен тон. Искрен дойде и седна при нас да почива, и да хапнем. Оказа се, че момчето е имало интересни изживявания в селото. Беше си тръгнал от там с армагани от местните баби – буркан с телешко месо, шкембе и още местни специалитети. Без да иска докато си е прал дрехите е събрал местните баби около чешмата. Те викнали дъщери, внучки ... Със сигурност е било забавно. Е , поредното доказателство за добрината на Родопчани – не са го оставили да си тръгне гладен. Сигурен съм, че и картофи са му предложили, но са малко тежички за носене.

От тук насетне потеглихме тримата. Разказах на Искрен за нашата драма с водата и как сме попълнили запасите. Той също не се бе запасил до край, но имаше някаква. Около 26-тия километър за деня обаче се случи нещо хубаво и неочаквано. Попаднахме на табела „вода“. Погледнахме на картата и на навигациите – никъде  няма отбелязана. Пратихме Искрен да провери. Оказа се, че чешмата в момента се строи и даже момчето, което я строи е било там. Напълнихме бутилките и вече притеснението ни с водата остана в миналото. Ето това е късмет!

От тук насетне ни оставаха 1-2 неголеми изкачвания и оставаше да внимаваме да не изпуснем правилната пътека в хилядите отклонения. 



 

Докато си крачехме в красивата борова гора и видяхме супер високо ловно чакало. Такова голямо не бях виждал никога до сега. И както си зяпахме тримата залисани по чакалото и ми се случи нещо като дежавю. Както си движихме из гората и изведнъж с нас се изравни симпатична мацка със спортна фигура, черно клинче, малка раничка на гърба и с усмивка ни поздрави. Аз отвърнах с още по-широка усмивка и мощно „Здрастиииии!“. В тоя момент си казах „Безводието и умората от дългото ходене сигурно водят до халюцинации“. Когато и Искрен я поздрави стигнах до извода, че най-вероятно не е халюцинация. Беше съвсем истинска. Преди да съм казал, каквото и да е било тя попита „Е8 ли правите? Ако знаете от кога следвам стъпките ви ..“. Аз малко на забавен кадър отвърнах с контра въпроса „А ти да не бягаш Е8 за рекорд?“. Тя сподели, че го прави малко по неин си начин и за кеф. Беше тръгнала от Аврамово, където бяхме вчера на обяд и трябвало да стигне до яз. Голям Беглик, където щяхме да сме ние утре по обяд. Сподели, че вече се била поизморила (Да бе, да ...), но нямала избор. След краткия ни разговор си пожелахме успех и тя отпраши напред. Време беше да се обадим на Ники и Ева да ни евакуират. Искрен планираше да спи на някоя беседка в района, но той си носеше чувал, шалте, даже и палатка. Но при мисълта за това, колко мечки има в района – нещо не бих събрал смелост.

Час след като срещнахме бегачката се озовахме на м. Каратепе точно на асфалтовият път между Велинград и Сърница. 


 Тук се разделихме с Искрен и го оставихме в кафето край пътя. А нас ни взеха Ники и Ева, за да ни смъкнат да нощуваме в цивилизацията. Лесно намерихме хотела в който бях резервирал нощувка. Тук Ники и Ева ни оставиха да се настаним с уговорката, че ще се видим на официална вечеря, но установеният дрес код ще е съставен от туристическа екипировка.

След като минахме през банята си облякохме втория чифт дрехи и отидохме на гости на нашите транспортьори. Изкарахме много приятна вечер, хапнахме като бели хора, но оловото в клепачите ни си казваше думата.  Така към 21:30 си хванахме такси и се прибрахме обратно в квартирата. Заспали сме почти веднага след като сме си легнали ...

 

Ден 5: Местност Каратепе – яз. Широка поляна; 10 часа, 36,9 км

За това, колко е черно Каратепе и колко широк е яз. Широка поляна.

Честит 6-ти септември! Днес освен национален празник и празник на град Пловдив, на този ден с Ани празнувахме и годишнина от сватбата си. Днес ставаха 7 години, от както си казахме заветното „ДА“. Днес преходът ни продължи не без помощта на моя приятел Васко от Планинарския форум. Вчера Ники и Ева ни смъкнаха в цивилизацията за да нощуваме, но днес някой трябваше да ни върне обратно в м. Каратепе и да продължим от там, до където бяхме стигнали. Какво направи Васко? Васко подаде ръка и намери местен човек, който с радост свърши чудесна работа и ни зареди много положително. Докато почивахме на гара Аварамово се чух с едно момче от Велинград – Муса. Човекът кара нощни смени и в 7 сутринта свършваше смяна, и пътуваше към с. Грашево, което е преди Каратепе. Разбрахме се с Муса от къде да ни вземе и така в 7:10 вече бяхме в колата му с всичкия си багаж. Въпреки, че се виждахме за пръв път, намерихме супер много общи теми. Човекът искрено се забавляваше с нас. Да, не пропусна да попита, дали сме луди. Каза ни и че преди 2-3 дни са видели голям мечок да пресича главния път край Каратепе – мястото където щеше да ни остави след няколко минути. За 30 минути пътуване си казахме страшно много неща. На края нито на него му се тръгваше, нито пък на нас. Но просто нямаше как. С Ани сме решили, че догодина като идваме към Велинград задължително ще му звъннем да пием кафе.  Със слизането от колата се отбихме там където финиширахме вчера – кафето на Каратепе. Там ни посрещаха местните с усмивки и репликата „О, вие сте се наспали? Онзи вашия човек още спи в беседката, ако не са го изяли мечките“. Това бързо ни отрезви и чак ми идеше от вътре да кажа: Ани, ако ще ми вдигаш скандал за нещо – нека е днес някъде в гората. Чуе ли мечката македонския ти акцент – в дън земя ще се скрие, за да не яде бой!

Днес беше облачно и беше паднала слана. Прогнозата за днес бе да е ветровито, но без валежи. Било е доста хладно щом се бяхме облекли с термо бельо, полар и над полара - ветровка

 

Първите 1-2 км ни бяха като разгрявка. Постепенно влязохме в ритъм и се постоплихме. Писахме на Искрен да го видим на къде е и с изненада установихме, че е на километър зад нас. Разходката край меандрите на река Рибна бе много приятна. Красивата борова гора и шумът на реката бяха като мед за душата. 

 

Естествено не спирахме да си говорим, защото баба Меца бе на близо. Учудващо, но тук маркировката бе най-добра за целия Е8. Доста добре бе направена и не се налагаше да се допитваме до навигацията. Не след дълго се озовахме в местността Кръстовете или Кръстовите ливади. Тук бе много красиво и в комбинацията с разположените овчарници/краварници наоколо се получаваха пейзажи типични по-скоро за Скалистите планини в Северна Америка и Канада. 



 

Спокойствието, тишината и чистият въздух бяха черешката на тортата. Това не бяха просто овчарници, а направо музей на животновъдството. Възрастен дядо ни видя и поздрави. Каза ни да си движим спокойно, каракачанките са вързани (и слава Богу).


 Малко след това спряхме за бърза конска почивка и да се преоблечем, защото ни стана топло, след което излязохме на дълга поляна. А някъде в далечината зад нас се виждаше нещо оранжево. Да, това определено беше Искрен. Изчакахме го и продължихме заедно по маршрута. 

Искрен естествено имаше интересна история за разказване. Момчетата от кафето, с които разговаряхме вчера, а и сега сутринта са искали да го приютят в един фургон. Запалили му печката, но паднали кюнците и се задимило яко ... та за това нашия човек решил, че мечките не са толкова страшни животинки в сравнение с димящото бумтящо кюмбе ...

Така неусетно достигнахме Балинов чарк с поредната порция овчарници тип „Спомен за Аляска и Скалистите планини“. 



 Всичко бе направено с подръчни средства, но имаше своя чар и уют. Имаше чешми и заслони и за туристите. Въпреки следите от човешко присъствие, мястото си беше доста диво. Каракачанките само ни наблюдаваха. Нито една не излая или не се затича към нас. Умни животинки. Малко преди Ганев чарк пуснахме Искрен да продължи напред, защото очевидно го бавихме. От Е4 миналата година знаех, че дори и в най-добрата си форма не мога да поддържам неговото темпо и да въртя неговите дневни километражи. Сбогувахме се и взаимно си пожелахме успех. Искрено се надявах, че може пак да се засечем някъде по маршрута. В следващите дни ни липсваше неговата компания.

Десетина минути след раздялата ни с Искрен достигнахме опашката на яз. Голям Беглик. Самият язовир бе леко безводен, но въпреки това красив и магнетичен. 


 Докато крачехме покрай него ни обхвана едно спокойствие. До тук бяхме завъртели половината от километрите за деня. Принципно много от правещите Е8 нощуват тук в Ловния дом „Синият залив“, който се намира точно до язовира, но на мен 21 км за деня ми се виждаше твърде малко. А и днес с Ани имахме празник. Исках да я заведа на специално място и да я изненадам.


 Не след дълго достигнахме и язовирната стена на яз. Голям Беглик. И друг път бях идвал, но с кола. Мястото е красиво и магнетично. Но от тук ни предстоеше едно ходене по асфалта, което не бе никак малко. 



 Ние допълнително леко го удължихме, тъй като пряката пътека през гората е бая обрасла, а и имахме информация, че там редовно се подвизава мечка. Движението по асфалтовият път бе доста натоварено. Някои направо летяха като на състезание. Внезапно почувствах остра болка между ахилеса и прасеца. А сега де! На асфалта баш! На първото удобно място спряхме за почивка и разтривка. Уви – без промяна. На всяко сгъване на десния крак си усещах болка. Това не бе добре. Имахме още 6-7 км за днес.  На отбивката за яз. Широка поляна спряхме и реших да сменя обувките. Странно, но с ниските маратонки се чувствах значително по-добре. И все пак усещах лека болка. И болката се усещаше, когато се движим с по-високо темпо. Като забавим и всичко е наред. Тъпото беше, че тук беше „скоростната“ отсечка на прехода ни днес. Е по-добре да стигнем късно, от колкото никога. Не след много дълго се озовахме край една от общо 6-те стени на яз. Широка поляна. Бяхме сравнително близо до мястото за нощувка.


 Тъй като днес с Ани имахме празник – 7 години от сватбата ни бях решил, че ще го отбележим романтично. За целта нямаше по-удобно и романтично място от комплекс „Романтика Форест“. Бях резервирал бунгало с камина само за нас двамата. 


 С пристигането на рецепцията се представих кой съм и казах, че имам резервация. Попитаха ме, къде съм спрял колата си. Аз им казах, че идвам пеша и жената на рецепцията или не ме чу, или не ме разбра. Попита ме втори път и аз втори път казах „Идваме пеш, от Каратепе“. Тя ме погледна пак. Аз се усмихнах и поясних „Правим международен маршрут Е8. Преди няколко дни тръгнахме от Боровец и ето, че вече сме тук“. Тук вече и колежката и ни погледна смаяно. Усмихнаха се, поздравиха ни за смелостта и попитаха „Ами мечките?“. 

 


А сега де – какво да отговоря? Мина ми през умът онзи виц „Каква е разликата между жената и мечката? Мечката те яде веднъж, а жената цял живот ...“

Взехме си ключът за бунгалото и се настанихме. Бунгалото бе страхотно! Беше невероятно уютно и приятно. Имаше си всичко. Запалихме си камината и минахме през банята. На вън през това време се изви свиреп вятър. Борчетата на вън се гънеха като от пластилин. Така чувствах и краката си след днешните 37 км. А болките в десният ми крак не отшумяваха. Лошооо!

След като вечеряхме се отдадохме на мързел. Не бяхме гледали телевизия от както сме тръгнали на прехода. Видяхме, че нямаме ново правителство и с това желанието ни да гледаме ТВ се изпари. Отворих си биричка и заседнах край  камината. Знаех със сигурност, че цял живот мога да правя 3 неща до безкрайност – да гледам как огънят гори, как водата тече и как някой работи.

Направих си компрес с препечени филийки и оцет. Силно се надявах утре да не е последният ни ден по Е8. Трябваше да се взема в ръце ...

 

Ден 6: Яз. Широка поляна – х. Тешел; 8 часа, 22.6 км

Когато желанието е повече от възможностите, но инатът е по-силен от болката...

 

Днес решихме да поспим. Закуската бе чак от 8:00 часа. Да, обаче от чистия въздух още в 5:30 часа се бях наспал. Посъбрахме багажа, минах през банята и реших да се разстъпя вън, да видим как ми е крачето. Ами ... май ще мога да ходя.

След закуската си взехме раниците и отидох до рецепцията да си върна ключовете от бунгалото. Дамите на рецепцията ни посрещнаха като герои. Питаха на къде сме днес, как сме, имаме ли нужда от нещо – просто страхотно внимание. И се усещаше, че не го правят от куртоазия. Взехме си довиждане и с Ани потеглихме към поредната стена на яз. Широка поляна, от където щяхме да хванем маркировката за х. Орфей през Дженевра. 


 Малко след втория километър за деня и болката между ахилеса и прасеца се завърна. Нямаше да стане така. Спряхме и с Ани извадихме ластичния бинт. Намотах се и продължихме. За съжаление нямаше промяна. Спряхме отново и свалих обувките, и чорапа. Намотах се на ново и стегнах по-здраво. Но този път си обух маратонките. Така вече се живееше. Явно имах растежение някъде. Имах съмнение, че физическата ми подготовка не бе това, което трябваше да бъде. А вчера се пооляхме с километрите. Продължихме смело напред. 


 Прогнозата за днес бе за ветровито време и сравнително хладно. Целият ден щяхме да сме  по каньони и слънцето нямаше да ни вижда. И обхватът на телефоните също щеше да е кът. 


 На едно от малкото места, където се появи обхват получих съобщение от Искрен. Момчето ни беше пратило информация, кои от чешмите имат вода, за да не я мъкнем на гръб. До обяд щяхме да ходим предимно покрай река Катранджи дере. Вода и чешми имаше в изобилие. Зеленината на гората и шумът на реката бяха уникална комбинация за релакс. Не така обаче седеше въпроса и с терена по който се движихме. Яко камънак, който постоянно подлагаше краката ни на изпитание. Всяко стъпване на криво си криеше сериозен риск от контузии, а тук да не стъпиш на криво си беше направо изкуство. Дори балерина би се затруднила с ходенето тук. Пробвахме да ходим по тревата, но росата ни мокреше и това също не бе вариант.

Макар и бавно, но славно – достигнехме отбивката за м. Партизанска поляна и Хамам бунар. Тук имаше беседка и чешма. 


 Възползвахме се от момента да хапнем и да ни отпочинат краката. Положението ми не бе розово, но нямах намерение да се отказвам. След 20-на минути почивка закрачихме по пътеката нагоре. Тук постоянно виждахме дардонки от сърни, но не те бяха големия ни страх. Едни по-големи и по-пухкави създания ни плашеха повече. Тук наоколо бе пълно с малини. Хапвахме си здраво от тях. А щом има малинарници, има и мечоци ...


 След кратко изкачване се озовахме на Партизанска поляна. Тук имаше няколко паметника свързани с партизанското движение в България. По план трябваше да заредим и с вода, но чешмата бе пресъхнала. Драма нямаше въпреки, че почти не носихме вода със себе си. Знаехме, че на близо има друга чешма. Започнахме спускането към х. Орфей. Тук обаче срещнахме неочакван проблем. Близо до пътеката ни чухме чанове от крави. А кравите бяха зорко пазени от 2 каракачанки, които като размер почти настигаха кравите. Видяхме и двама мъже в близост. Поздравихме ги и помолихме, да си викнат кучетата в случай, че ни налетят. Те се усмихнаха и казаха „Не са наши. Нашата крава се присъедини към стадото и не можем да си я приберем заради кучетата“. Тук вече бяхме шах и мат. Явно имаше хора с по-сериозни проблеми от нашите. Това ни принуди буквално на пръсти да минем отстрани на пътеката и по най-бързия възможен начин да продължим надолу по пътеката. 


 Така стигнахме до едно местенце, където маркировката, която следваме отиваше в 2 коренно различни посоки. В едната посока нямаше и пътека даже. Но за хижа Орфей нямаше логика да сме по видимата пътека. След кратко съветване с навигацията се оказах прав. Понагазихме в една трева до кръста и след 100-на метра – о чудо! Пътека, маркировка, даже и табелки. Не след дълго се показа и сградата на х. Орфей. 


 В хижата нямаше никого освен кученцето, което седеше гордо на пост до хижата. Ани почука на вратата, влезе – нямаше никой. Ползвахме тоалетната, сипахме си вода и продължихме по асфалта към резерват Кастракли. Интересното е, че болката ми бе почти отшумяла до момента в който не стъпих отново на асфалта. Лошата новина бе, че от тук насетне ходенето бе почти само по асфалт. Да оставаха само 6 км и то най-красивите за деня, но ... по асфалт.

След кратко ходене по асфалтовият път за х. Орфей достигнахме разклонението за Борино. През Борино минава алтернативен вариант на Е8, но ние бяхме решили, че ще си караме по титулярният. Там бе разклона и пътеката през резерват Кастракли. Пътеката минава през живописен каньон. 


 Резерватът е създаден с цел опазване на вековна гора от черен бор в естествения и вид. Растителния свят на природния резерват е изключително разнообразен. Срещат се повече от 330 висши растения сред които немалко редки ендемични и реликтни видове. Характерно за природен резерват Кастракли е голямото разнообразие на лечебни растителни видове (билки) – повече от 150 вида. От особено значение за резервата са горите от черен бор, възрастта на които на места достига до над 200 години.


 Преди 13 години е направена алея, която е била и асфалтирана, но поради свлачище и липса на каквато и да е била поддръжка – пътеката почти е придобила естествен вид. Има множество паднали дървета, камъни и канари. На места е почти непроходимо, но това е част от изживяването. Много красиво и приятно място. Лично на мен това местенце ми докосна сърцето



В момента в който излязохме от резерват Кастракли и фокусирахме мястото, където бе крайната ни цел – х. Тешел. Това бе кръстовището между с. Тешел, Триград и яз. Тешел. 


 За капак там се бяха настанили и Гранична полиция. С Ани се шегувахме, че ако ни искат лични карти – намират се най-отдолу на моята раница в мембраната ми. А мембраната е там, защото днес няма шанс да завали. Приближихме се до тях, а те като видяха колко изморени изглеждаме и аз как куцам като хер Флик от Гестапо и им стана ясно, че не сме афганистанци. Нищо, че бях порядъчно брадясал. 7 дни не бях виждал бръснач ... А като видяха, че влизаме в х. Тешел и тотално загубиха интерес към нас.

Днес освен хубавия преход имах и други планове. Имам приятел състудент от бакалавърската ми степен. Живееше в близкото село Гьоврен и много исках да се видим. С г-н Шабанов не се бяхме виждали от 3 години. Звъннах му веднага щом влязохме в хижата за да се разберем, къде и как да се срещнем. Момчето реагира веднага и каза, че направо ще дойде при нас след работа.

Настаниха ни в хижата, изкъпахме се, изпрахме дрешките, свалих бинта от крака си. Нямах подуто, отекло ...явно ще живея за сега. Докато простирах и ми звънна телефона. Беше г-н Шабанов. Каза, че ме чака в ресторанта на хижата. Отивам да го посрещна и той ме пита „Къде ви е групата? Хижарката каза, че само двамата сте тук“. Аз му се усмихнах и казах, че няма група. Само двамата си правим прехода. Той ме погледна учудено и само промълви из под мустак „А бе вие акъл имате ли? В района гъмжи от мечки! Преди няколко дни бяхме с жената наоколо и се появи мечок. Нямате си на идея колко бързо си тръгнахме“. Ние с Ани се засмяхме. Решихме, че ще пием кафенце някъде нагоре към Триградското ждрело. Седнахме в едно от кафетата и си поръчахме чай. 


 Почнахме да си говорим за студентските години, за колегите кой на къде е ... В този момент по пътя профуча пожарна кола, а след нея мина джипка, която по думите на г-н Шабанов е на шефката на горското ако не греша. Лошата новина е, че ние утре трябваше да продължим пеш в посоката, в която отиваха те. А сега де. Г-н Шабанов звънна няколко телефона след което стана ясно, че някъде над Триград гори нещо. Ех, какво нещо е когато имаш за приятел правилния човек, той е до теб и е готов да ти свърши услуга и то без да иска нищо в замяна. За утре ми предстоеше взимане на важно решение ...

 

Ден 7: Х. Тешел – с. Мугла; 8 часа, 22 км

Мит или реалност е Родопското гостоприемство? И каква е разликата в това да отседнеш в хижа, хотел, къща за гости или просто при непознати баба и дядо в село, което никога не си бил.

 

И днес  се събудихме рано. Вчера след като пихме чай с г-н Шабанов се заредих адски положително. Човекът се притесни, че няма как да ни изпрати картофи, чай, боб ... но това е добър повод да дойдем отново по този край. А и не си представям, как се носят примерно 8 кила картофи в раницата още 200 км

Докато закусвахме в хижата с Ани взехме решение, че така или иначе Триградското ждрело сме го минавали сигурно 6-7 пъти, днес можем да минем през Чаирското ждрело. Везните наклониха към това решение заради евентуалният пожар и ходенето по асфалта на без това тесния път. Така  в 7 без 10 бяхме вече с раниците на гърбовете, заредили с вода, храна и широки усмивки. Днес отново бях с маратонките, а не с туристическите обувки. 


 По асфалта бе добре с тях, но по трошенокаменните настилки си беше криво. Най-вече за стъпалата. Бях си бинтовал доста прилично десния крак, но пък се движих без да куцам и без да изпитвам болки. Болеше единствено като ритна някой камък. А колко камъни имаше за ритане ...

Чаирското ждрело е много красиво! И друг път съм минавал от тук, но с джипка. Днес бях пеш и можех да му се насладя на 100%. 


 Не срещнахме нито една кола, нито един човек. Срещахме само катерици, орли и много гласовити глашатаи. Срещнахме и слон! Да, за скалното образувание „слонът“ иде реч. 


 Днес нарочно не бързахме. Основна мисия днес бе да си запазим до колкото е възможно краката и да си починем. И все пак сравнително бързо стигнахме местността Янчов склад, където се събираха нашата пътека и тази от село Триград. От тук започва едно леко хард изкачване. И тук за пореден път се убедих, че хубавата обувка е голяма екстра. Маратонките ми може да са Adidas, може да са с един куп системи за комфорт, на асфалта направо летиш с тях, но в планината по баирите се чувствах, като на ролкови кънки на моменти. И все пак оцелях някак до х. Чаирски езера. 


 Хижата се намира в непосредствена близост до едноименните езера, които са много красиви. Беше към 11 часа и вече си бяхме гладни, като за обяд. Метнахме раниците на пейките пред хижата и решихме да влезем, да видим какво има за хапване. Днес бе един от малкото дни, в които имахме междинна хижа, където можехме да обядваме. На вратата имаше интересна бележка с надпис „Затваряй вратата! Влизат мухи, комари и мечки“. Wtf?! Ах, как мразим мухите …!


 В хижата ни посрещна много мила и любезна женица. Предложи ни чудесна пилешка супа, домашни хлебчета и ... овче кисело мляко с домашно сладко от боровинки. Ядохме, ядохме ... В един момент се сетихме, че все пак трябва да продължим с ходенето. Въпреки, че бяхме идвали на Чаирските езера – нямаше как да си тръгна без да съм се разходил край тях отново. 

 


 



Мястото е магнетично, кара ме да се чувствам спокоен. А и от тук се откриват панорамни гледки към други части на Родопите. 


 Появи се и обхват. Това бе добър повод да звънна на моя дружка по случай рожденият и ден. Какво по-хубаво от това да поздравиш човек, който обича планината от едно приказно Родопско кътче?

След като разгледахме Чаирските езера продължихме към крайната цел за днес – село Мугла. За целта обаче имахме още изкачване, преди да започне стръмното спускане към селото. Скоро достигнахме до приятен навес с чешма. Реших, че тук ще заредим с вода и ще поседнем за 10-минутна почивка. Чешмата бе с 6 чучура. 

 


В момента в който си сложих бутилката под един от чучурите и водата спря. Седях и гледах като гръмнат. Това не вярвах, че е възможно. Точно след 15-20 секунди водата отново потече и то с доста добър дебит. Хм! Интересна работа. Бяхме изминали 16.5 км от сутринта. Оставаше ни още съвсем малко. Решихме, че 1.5 литра за двамата в напълно достатъчно. Днес времето бе облачно, но приятно. Малко след заслона обаче се появи по-силен вятър и се наложи да спрем и да се пооблечем. Все пак си бяхме по билото. Гледките бяха ... Родопски! Който, както иска – така да ме разбира. Има една магия, която сърцето ми я усеща само тук – в Родопите. Малко след като започна спускането към с. Мугла – вятърът изчезна. 


 На места имаше някаква маркировка от маратон, която ни подлъга и на едно местенце леко позаобиколихме. Не беше с много, но все пак е тъпо. Не след дълго се показа и селцето. Изглеждаше хем красиво, хем страшно. 

 



Гледайки рухналите сгради и ме побиваха тръпки. Някога тук е кипял живот, а сега разрухата е почти навсякъде.

Още с влизането ни в селото ни направи впечатление изоставеното училище. Доста голямо е било, което говори, че е имало доста деца. В последствие от хазайката ни разбрахме, че е имало по 2-3 паралелки до 8-ми клас.

Някога в селото е имало поща, дори ДСК. А сега дори  хранителният магазин не работи.


 Днес противно на всички очаквания – нямаше да спим в хижа, нито в къща за гости. Днес щяхме да спим в една обикновена родопска къща при едни необикновени домакини. Къщата се намираше в долната махала на селото и се налагаше да се отклоним с 0.5 км от маршрута си.

Помните ли Васко? Момчето, което ми удари рамо за трансфера от Велинград към Каратепе?  Изцяло негова е заслугата днес да се запознаем с баба Здравка и дядо Карамфил. Хората не приемат гости, но понеже сме приятели на Васко – може!

Предварително се бяхме чули с баба Здравка и жената се беше приготвила, както пише по старите родопски книги. Въпреки, че подранихме с повече от час, хората ни очакваха. Дойдоха да ни посрещнат на вратата и да се запознаят с нас. Настаниха ни и аз слязох в кухнята за да гледам от първия ред, как се прави вечерята ни. В случая – Родопски пататник.

Всички знаят за приликите ми с Гордън Рамзи. Да, обожавам да пътувам и да изучавам различни култури. За разлика от Гордън Рамзи обаче, аз не умея да готвя ... И все пак не всеки ден можех да видя, как се прави пататник с домашно точени кори, домашни настъргани родопски картофи и как се пече на стара печка на дърва. Не след дълго и Ани се присъедини към нашата раздумка. Баба Здравка се оказа страхотен събеседник. Разказа ни много за селото, местните традиции и обичаи. Направи ни и чай, показа ни снимки от „едно време“. А дядо Карамфил не пропусна да ни скастри, защо сме само двамата. Ами мечките?! Човекът си ни предупреди, че на излизане от селото в посока х. Ледницата си имат мечка с малки, която обикаля и я засичат често местните. Така от дума на дума си стана време за вечеря. Хората искаха да ни почерпят с ракия, но ние като казахме, че не пием и леко се изненадаха. Питаха ни, да не сме болни нещо, но ... ние просто не пием. Сигурно ви е интересно, как беше пататника? Хм! Срам не срам – ядох до пръсване. Беше много вкусен. Оказа се, че баба Здравка даже е участвала в предаване на Ути Бъчваров. А ние се чудим, защо си облизахме пръстите ... За финал баба Здравка ни наряза и диня. Нещото, което мечтаех още от х. Христо Смирненски. Както нямах място в корема ... намерих някак си ... Не, това не е живот!

Въпреки, че ни бе адски приятно в компанията на баба Здравка и дядо Карамфил – към 22:00 часа клепачите ми натежаха адски. А на вън преваля кратък дъжд. Времето се разваляше. Какво ли ни очакваше утре?

 

Ден 8: С. Мугла – кк Пампорово; 10 часа, 29 км

Има ли мечки в гората и можем ли да бръкнем в окото на бурята ...

 

Събудихме се към 6 сутринта. Бяхме се наспали и вместо да се излежаваме решихме да съберем всичкия багаж преди закуската. Бяхме се уговорили с баба Здравка да е готова за 7:00 часа. Погледнахме прогнозата за времето – положението не бе розово. И вчера като я гледахме го даваха гадно, но от тази сутрин съвсем се бе вгадило. Към 11:00 часа си го даваха да вали и то обилно. Най-рано по прогноза щеше да спре към 15:00 часа. Просто чудесно. Днес в плановете ни бяха включени върховете Карлъка/Орфей/Широколъшки снежник, както и Голям Перелик (до оградата на поделението по-скоро). Щяхме да сме в най-високата част на Родопите.

След като закусихме домашен кекс от баба Здравка, заредихме  раниците за обяд с пататник и домашен хляб. Взехме си „довиждане“ с бабата и дядото и им благодарихме за всичко. От тук насетне ни предстоеше един наистина сериозен преход. И като разстояние и като денивелация. Бяхме се екипирали с мембраните тъй като само не бе заваляло. 

 

Тръгнахме по стръмната пътека нагоре в посока х. Ледницата. Дали ще я стигнем преди да завали? Хм! Едва ли. С моя късмет ... 



Тъй като сме предупредени и се знае със сигурност, че баба Меца е тук наоколо – не спирахме да си говорим и да подвикваме. На всеки 5-6 минути надавах по един боен вик. Да се знае, че Светльо идва и мечките да имат време да се изтеглят. 


 Искрен, който вече бе с 1 ден преднина пред нас ни бе написал, кои чешми имат вода и кои не. Така, че не се наложи да се презапасяваме и да мъкнем вода на гръб. Просто си катерихме нагоре бавно, но сигурно, спокойно и без напрежение. Болките в десния ми крак бяха почти отшумели. И все пак отново бях с маратонките, които вече упорито се предаваха, но аз не ги оставях. Просто ми даваха свобода в задната част на крака и това бе основната причина да ги нося. Докато си мятахме крачоли нагоре по пътеката – зайо-байо се изстреля със скоростта на светлината и се шмугна в храстите. В първия момент и двамата се стреснахме, но като видяхме заека – май имаше някой по-изплашен от нас.

Продължихме да си ходим с нашето типично темпо и в този момент видях нещо от което ми се изправиха всички косъмчета по тялото. С периферията на лявото си око видях мечо ако. Беше съвсем прясно. Силно се надявах, че Ани няма да го види. Използвах случая да и отвлека вниманието и да и показвам разни неща напред в далечината. Отминахме мястото – слава на Бога мечка не срещнахме. До тук добре. Минахме покрай водопадите на рекичката, която шумолеше до нас. Водата бе малко, но все пак бе красиво. Не след дълго излязохме от гората и се озовахме на едни големи поляни. Едва тук видяхме, колко е посивяло небето и че този път синоптиците наистина ще го познаят. 

 


От началото на прехода все ни се разминава. Но точно днес по най-високата част на билото ли трябваше да ни вали? Започнаха да се чуват тихи, но басови гръмотевици.  Далечно звучаха, но бяхме вече на 1700 м н. в., на открито и тук си бяхме като ходещи гръмоотводи. Предстоеше ни ходене на над 2000 м н. в. Появи се ниска облачност и мъгла. 


 Спряхме за 10-на минути да видим на навигацията къде сме точно, какви са ни опциите със заслоните и на какво разстояние е х. Ледницата. След кратко съвещание стигнахме до извода, че х. Ледницата е твърде далеч. Вариантът да се евакуираме от билото и да слезем в с. Гела и Солища пък тотално го отхвърлихме. Времето още не се е развалило, но ако вали лекичко – няма да ни пречи. Решихме, че ще минем през Айгър Соват по синята марка и евентуално ще изпреварим дъжда. От там пак ще излезем на магистралната марка за Е8, качваме Карлъка, Голям Перелик и слизаме преди да завали. Звучи лесно и доста оптимистично, нали?

Потеглихме с бойна крачка по синята марка и няма и километър след разклона се изви много силен вятър и започна да вали. Бяхме в гората, но под боровете трудно човек може да остане сух. Погледнахме пак навигацията и установихме, че някъде из между дърветата на 100-200 метра назад има някаква барака. Решихме да пробваме да се подслоним в нея. С повече късмет можеше да има човек или да е отключена. След едно здраво газене в трева висока без да преувеличавам над коляно – бараката се появи. Беше много хубава къщурка направена от талпи в стил „Аляска“.


  В преддверието преди входната и врата имаше подслон, но това беше точно от страната, от която духаше вятъра. От другата и страна имаше балкон. Покатерих се и се хванах за парапета. Тъкмо го прескочих и като се обърнах видях, че там има монтиран фотокапан за мечки. Усмихнах се широко, тъй като ми бе ясно, че снимката вече е изпратена на нечии телефон и сигурно ме мислят за крадец. Помогнах на Ани и тя да се качи. Тук нито вееше, нито духаше. Използвахме момента да се облечем, тъй като стана доста студено. Бях с тениска от мерино, термо бельо от мерино (горнище и долнище), отгоре полар и върху тях мембрана. Като се замисля толкова навлечен не ходя дори през зимата в планината. Но тук вятърът докарваше усещането за невероятен студ. Отново се сетих за хората, които „покоряват“ върхове. Днешната буря е поредното доказателство, че никой не покорява върховете в планината, защото планината реши ли – винаги може да те смачка. Бурята в която бяхме точно сега е поредното доказателство. В този момент Ани ме сръчка и попита „Ти видя ли мечото ако по-надолу по пътеката?“. На момента схванах за какво ме попита, но не бързах с отговора. Знам, че я беше страх и за това отговорих с небрежното „Да, видях го“. Ани замълча за кратко и пак попита „А защо не ми каза?“. Тук вече нямах готов отговор и обясних моята гледна точка „Защото бе съвсем прясно. Не знам дали видя, но все още пушеше. Мечокът бе съвсем на близо. Ако ти ги бях казал всички тия неща, едва ли щеше да ти е много спокойно. Виж, че всички ни предупредиха, че там има мечка. Сега седим на един балкон с фотокапан за мечки ...  Мисля, че е излишно да нагнетяваме страх.“. Истината е, че май бяхме направили всичко възможно да не се срещнем с тази мечка. Което лично за мен бе малка победа.

Седели сме близо час докато поотмине бурята. Опитваше се да гърми, капките дъжд бяха ситни, но мъглата бе гъста и духаше силен вятър. В крайна сметка решихме да не поемаме излишни рискове. Планината няма да избяга. Сега топ приоритет ни е да се измъкнем от билото и възможно най-бързо и безопасно да слезем някъде в ниското. С това плановете ни за първенците в Родопите отиваха по дяволите. Трудно взехме това решение, но нямаше начин. Преди Айгър Соват се отклонихме от синята марка и по немаркирана пътека тръгнахме в посока вр. Карлъка

 


Мъглата на моменти бе толкова гъста, че направо с нож да я режеш. От тук обаче имаше зимна колова маркировка, която много помагаше в ориентацията. На място, където не познаваш терена и си за първи път – тези неща много радват и помагат. 


 Навигацията също удряше по някое рамо. Както си вървяхме най-спокойно и на пътеката ни излязоха 2 диви кози. Спряха, огледаха ни и с грациозни движения изчезнаха в мъглата. Всичко се разигра в рамките на 3-4 секунди, но бе много красиво. Досущ като във филм на NatGeo Wild.

Малко след като подсякохме Краставата чука (2136 м н. в.) дъждът спря. Мъглата леко се надигна. Рекох си „Това беше за днес!“. Възползвахме се от затишието да опитаме от боровинките. Бяха най-вкусните, които сме яли тази година. Просто невероятно сладки.

 


 Продължихме напред към Малък и Голям Перелик, обаче времето пак се вгади. Вятърът спря, но пак се спусна гъста мъгла и започна да ръси. 

 


Подсякохме Голям Перелик и продължихме към параклис „Св. Св. Кирик и Юлита“. Планът бе там да се подслоним за кратко и да обядваме. Като стигнахме дъждът се усили. За капак тревата бе доста висока и това помагаше допълнително да си понамокрим краката. Параклисът се оказа заключен, но поне беседката до него използвахме за навес. 

 


Поседяхме около 30-на минути докато дъждът поспре. Знаех, че хижа Перелик е на близо. Надявах се поне там да се подслоним, да пием по един чай преди да продължим. Потеглихме към хижата и бързо стигнахме и до нея. Но бяхме разочаровани от фактът, че и тя е заключена. Даже вратата бе закована. Просто чудесно. Но пък на времето му стана жал за нас и дъждът спря. От тук по черен път, който после става асфалтов продължихме до проходът Превала. 


 По целия път срещахме само строителни работници, които работеха по строежа на хотелчета наоколо. Това, че времето бе кофти не спираше процеса „дай вар, дай туули“. Със стигането ни на Превала се вдигна и мъглата. От тук насетне ни оставаха 6-7 км до Пампорово. Все още нямахме резервирана стая, но знаехме че няма да останем на улицата. От тук насетне ходенето е по относително равна пътека. И на двамата с Ани само краката ни бяха леко мокри, но нищо фрапантно. Историята помни и по-тежки случаи. 

 


Умората обаче я усещахме и двамата. Нещо и на двамата не ни спореше крачката. Като стигнахме първите хотели в Пампорово решихме все пак, че е време да си запазим стая. Разровихме букинга и най-евтината стая със закуска (около 44 лв за апартамент) беше наша срещу номера на кредитната ми карта. Лесно намерихме хотела и най-важното – отклонението от пътеката ни бе под 100 м. Като влязохме в хотела и ни посрещна рецепционистката. Поиска ни по една лична карта, но понеже знаехме, че ще вали и личните карти с парите бяха най-отдолу в раницата. Видя жената, че няма да стане скоро и каза на края „Добре де, кажете по едно ЕГН..“. След кратко щракане по менютата на хотелския софт ни каза „Можете да паркирате колата си на място номер .... “. Аз я прекъснах и и казах „Няма нужда, ние сме пеша“. Тя ни погледна втрещено и все пак попита „И не ви трябва карта за паркиране?“,  а аз се усмихнах и казах „Не, благодарим“.

Изглеждахме като туристи изпрани барабар с екипировката си, но пък си имахме доволно луксозен апартамент с хубава баня, вана и топла вода в изобилие. Изпрахме си всичките дрешки, които бяха по нас. Не че днес не минахме през природна пералня с центрофуга .. Теглихме си по един душ и почнахме да кроим планове за вечеря. Когато бяхме на х. Тешел искахме да се видим с и Алиман, но той се оказа, че е на работа и работи в Пампорово. Сега бе момента да си наваксаме и да го видим и него. Врътнахме му една шайба и момчето веднага се отзова, и дойде да ни вземе. Щяхме да вечеряме на „едно място“. Там ни чакаше изненада – нашият приятел Бари също беше там. Така без никакви конкретни планове се получи една наистина приятна и разтоварваща вечер. Бяхме много изморени, но Бари и Алиман много ни заредиха. Споделиха, че за толкова години бачкане в Пампорово – ние сме първите, които сме им дошли на гости пеш. И то от Боровец! Разказаха ни и истории в които те или техни приятели са срещали мечки. Оказа се, че роднини на Алиман сега сравнително на скоро са имали среща. Това което ми мина през главата бе: още не сме стигнали до най-проблемния участък с мечките, а вече валят предупреждения да се пазим от тях.

След вечерята Алиман ни върна с колата обратно в хотела. Помня само как се прибрахме и с лягането в леглото съм заспал на момента ...

 

Ден 9: Кк Пампорово – х. Свобода; 9 часа, 26,6 км

От цивилизацията съм Свобода(та)

 

Добро утро! Днес сме си поспали. Събудихме се в 7:20 часа, а закуската ни бе от 8:00 часа. След вчерашното масово пране – най-трудното нещо днес беше да съберем всичко обратно в раниците. Като гледах колко багаж имахме всичко това ми изглеждаше, като невъзможна мисия. И се пак – някак успяхме.

Закуската ни бе на шведска маса. Предложих на Ани да се нахраним на бързо, докато не са дошли шведите и да офейкваме. Още от сутринта се усмихна слънцето. Днес по прогноза даваха да се оправя времето. Дано, че днес ще сме само по билото. Едва сега сутринта  за сефте видяхме кулата на вр. Снежанка. Смятайте вчера, какво е било ...


 Освободихме апартамента, метнахме раниците на гърба и закрачихме по асфалта, който днес щеше да е сравнително малко и на различни места. Днес за сефте от няколко дни си обух Salomon-ките. В сравнение с маратонките по каменистата пътека бяха като да слезеш от Smart  и да се качиш на Bentley. Още в първите километри разбрах, че всичко е наред с краката ми, имаме чудесна маркировка, която не ни прекарва по асфалта, има чешми на често – просто имаме чудесни условия са преход.


 Днес се наслаждавахме на множеството чешми с навеси по пътя. Коя от коя по-красиви и обикновено направени в чест на някого. Това е нещо, което е типично за Родопите. Това ни позволяваше от време на време да сядаме като бели хора да почиваме и не се налагаше да мъкнем вода със себе си. Днес е денят в който раницата ми бе най-лека от началото на прехода и то точно заради фактът, че не нося вода.


 Днес движим само по червената марка. Първата ни цел за днес бе х. Момчил юнак. Пътеката бе добре различима, маркировката перфектна.

 


 Видимостта във всички посоки бе чудесна. Подминахме разклона за обсерваторията в Рожен,  а не след дълго се озовахме край Параклис „Св. Неделя“. Тук имаше всичко в случай, че те хване лошото време – маси, пейки, столове, навес, вода ... много приятно местенце. Просто направено с желание и старание.

През целия път до х. Момчил юнак имахме панорамни гледки на някъде. Родопите показваха прелести. Ниската облачност и вековните борове  пък придаваха едно приказно усещане и уют.


 На чешмата точно срещу х. Момчил юнак решихме, че ще обядваме. Идеята бе да олекотим раниците и да починем.


 Слънчицето нежно ни галеше и бе всичко друго, но не и нещо от което се оплаквахме. След вчерашният ден – днес всичко бе прекрасно. Днес хижите щяха да са на често, така че нямахме притеснения за нищо. След 30-на минути почивка отново метнахме раниците на гърба. Следващата ни цел бе х. Хайдушки поляни, която най-вероятно не работи, но просто там в района планирахме следващата почивка. Почти през цялото време между хижите Момчил юнак и Хайдушки поляни виждахме вили, къщи за гости, дори хотелчета. Явно тук мястото е популярно за почивка. Чешмите, навесите и барбекютата бяха в изобилие. Най-силно ни впечатли един бор, от който извираше вода и стволът му бе направен като чешма.

Тъй като тук е значително по-цивилизовано с Ани бяхме забравили за мечките, но по някое време Искрен ни писа, че вчера в района на х. Преспа, както си е ходил и е срещнал мечка. Той не я е видял, но тя него – да. Изревала и побягнала. Успял да и види само задните части. Това бе причината и след х. Хайдушки поляни да бъдем малко по-шумни. 

 

Малко след хижата имаше бунгалца след което навлязохме в хубава и гъста борова гора. Следобедното слънце напичаше здраво, но ние бяхме в сянката на стара борова гора. Беше тихо, спокойно и много приятно. 

 


Наклонът бе само нагоре, но това грам не ни притесняваше. Малко преди х. Преспа имаше изобилие от малини. Нямаше как да не уважим малинарниците. Ядохме до насита, но и подвиквахме, че мечките едва ли бяха далеч.

 

 Около 14:30 часа бяхме на х. Преспа. За около 6 часа бяхме стигнали до тук, а умора почти не усещахме.  Хижата бе отворена, но нямаше хора. Посрещна ни голямо ловджийско куче. Не ни е закачал, но ни следеше с интерес. 

 


Седнахме да хапнем на масите пред хижата, от където се откриваха чудесни панорами. 

 

Виждаше се и вр. Свобода (1943 м н. в.) в чието подножие бе едноименната хижа, в която щяхме да нощуваме.  След кратка почивка продължихме по пътя си. Пътеката от тук до х. Свобода си беше типичният мечи хабитат. Бяхме доволно шумни и не спирахме да си приказваме. Предполагам тук някъде Искрен е се е срещнал с баба Меца. 

 



По едно време чухме подозрителен шум зад нас. А сега де! Обърнах се веднага и гледам ... кучето, което беше пред х. Преспа. Ходеше след нас. Опитахме се да го прогоним, за да не се загуби, но уви – грам не се впечатляваше от нашите действия. Така си имахме нов член на групата. Кръстихме го Бъл Хар – защото имаше бълхи, а и звучеше по-афганистанско. Нали сега темата за афганистанските бежанци е актуална ... Но кучето се оказа, че ни е най-малкия проблем. Намирахме се на y-образен разклон, където имаше сечище. Маркировка нямаше, а GPS-ът ни казваше, че трябва да продължим по средата между двете пътеки в едно дере. Реших, че телефонът ми се шашка нещо и реших да пробвам на другия. Е, същата работа. Явно има неточност на картата или има залежи на метални руди в района, което лъже сигнала на навигацията. Докато се колебаехме на къде да продължим – кучето легна в най-голямата локва и ни гледаше, как бръмчим с телефона насам-натам докато хванем посоката в гората. 

 

На края реших, че ще заложа на това, което съм видял на х. Преспа и се надявах интуицията да не ме подведе. Изминахме почти километър преди да видим маркировка. Определено пътеката бе от тук, но навигацията продължаваше да ни казва, че сме на 300 метра от маркираната пътека, по която трябва да ходим. Важното бе, че се движим в посока към хижата. Така в един момент излязохме на една голяма поляна и вече навигацията показваше точното ни местоположение. Тогава чухме, че някой идва след нас. Помислихме си, че е Бъл Хар, но кучето бе до нас. В далечината се показа турист с раница на гърба. Беше сам. Продължихме напред и не след дълго все пак решихме да го изчакаме човека. Дойде при нас и се запознахме. Това беше Веско. Отиваше там където и ние – х. Свобода и вр. Свобода. Така в оставащите 2 км се движихме заедно. Веднага намерихме общи теми, а щом си говорим – мечките ще ни чуват и няма да ни закачат.  Така неусетно достигнахме до финалната точка за днес – х. Свобода. 

 

Настанихме се, поръчахме си по един чай и седнахме на пейката пред хижата да си лафим с Веско и да се радваме на панорамната гледка от хижата. Хижарят на х. Свобода се присъедини към нас. Беше много възпитан и точен мъж. Разказа ни интересни неща за района и за хижата. 


Самата хижа се оказа ремонтирана и реновирана сравнително скоро. Вътре беше много хубаво и уютно. Леглата също са нови. Имаше и баня с топла вода, парно ...

Малко преди залез Веско реши да се качи на вр. Свобода, за да се наслади на залеза. Ние с Ани решихме, че ще си почиваме, тъй като утре ни предстоеше най-предизвикателният преход за цялото Е8. Хижарят ни сипа по една купичка боб, направи ни салата и метна няколко кюфтета на скарата. Направо си облизахме пръстите. Кюфтета са си кюфтета, но Родопският боб бе шедьовър. Не бях ял боб с ориз в него, но беше превъзходно! 



 След вечеря седнахме край камината с Ани и Веско. Разказвахме си случки и подвизи от планините. Интересен човек бе Веско. Доста истории си разказахме и беше забавно. Така завърши днешният ден – със смях и споделени емоции от планината. А какво ни очакваше утре? Нямахме дори и най-малка представа.

 

Ден 10: Х. Свобода – х. Сини връх; 10.5 часа, 34 км

Който го е страх от мечки не ходи сам в гората ...

 

Добро утро! Тази нощ нещо не спах като хората. Леглото бе удобно, но възглавницата нещо не беше по вкуса ми и съм похърквал даже. Щом и Веско в съседната стая ме е чул – не е добре! Но няма значение. Станахме раничко. Хижарят също стана рано, за да ни приготви закуската. Уговорката ни бе за 7:00 часа. Нашият нов приятел Веско също беше станал рано. Момчето се готвеше да посрещне изгревът на вр. Свобода. А ние с Ани искахме да посрещнем изгревът по традиционния за последната седмица начин – пред хижата.

След бърза проверка на прогнозата за времето разбрахме, че днес то ще е с нас. Ще е предимно слънчево с нулев шанс за дъжд и температури до 21 градуса. Предстояха ни 34 км, които се взимат нормално за 10 часа, но не това бе впечатляващото днес. Нито пък сериозните цифри на положителна и отрицателна денивелация. Днес ни предстоеше преминаване през най-дивата част на Родопите. Тук бе и мястото с най-гъстата популация на мечки в България. Все още не знаехме, какво да очакваме.

На тръгване Веско ни чакаше на вратата заедно с хижаря. Веско имаше същите обувки на Salomon като моите. Същия цвят, даже еднакво мръсни. Много се надявах да не ги объркаме, че неговите бяха с половин номер по-малки. Реакцията на Веско пък по този въпрос беше цитирам по памет „Като чувам какъв километраж имат обувките ти, грам съмнение нямам в качествата им и не съм сбъркал с избора си“.

Така в 7:10 часа с раниците на гърба се сбогувахме с Веско и с хижарят на х. Свобода. От тук насетне имахме 2 км по асфалт и щяхме да нагазим в дивата част на Родопите. Питате се с кого не сме се сбогували? Кучето Бъл Хар, което дойде с нас от хижа Преспа държеше да продължи прехода с нас. Как ли не го гонихме отново, кой ли не го вика – няма резултат. Тръгна с нас. 

 

След километър и половина по асфалта се отклонихме по пътека през поляните на м. Картала. Видяхме в далечината връх Тузлата (1856 м н. в.) на който имаше GSM клетка. Днес този връх щяхме да го виждаме доста дълго време и да ни служи като ориентир, от къде сме дошли. След като подминахме хижата на ловната дружинка от с. Давидково ...

 


 ... и видяхме хора в далечината. Идваха към нас. Оказаха се ловджии, които бяха въоръжени до зъби. Като видяха кучето и ни питаха, от къде сме го взели. Оказа се, че е на техен колега и се казва Макси. Помолихме ги най-учтиво да ни отърват от него. Добре, че се навиха. Викнаха го с тях и така за наша радост се отървахме от Бъл Хар, който се оказа, че се казва Макси. Най-голямото ни притеснение свързано с кучето бе да не подразни някое животно и да пострадаме и ние покрай него. Иначе обожаваме животните, но в случая не беше добра идея да движи с нас. Така че едно гайле по-малко.

Продължихме по поляните напред. Маркировка имаше на рядко, но имаше някаква. За всеки случай мятахме по едно око на навигацията, за да си сверяваме часовниците. Въпреки, че бяхме по поляните, панорамни гледки не липсваха. Не след дълго се показа и красивото Родопско конче, по което ни предстоеше да минем. 


 Имаше много чешми покрай пътя. Не се е налагало да пестим вода, нито да се запасяваме за сега. Искрен отново ни беше драснал информация за работещите чешми по пътя.

Както  си ходихме спокойно и в един момент маркировката изчезна, а пътеката по която движим отиваше в съвсем друга посока. Погледнахме навигацията и тя упорито ни показваше, че пътеката е в едни високи треви над коляното. Разгледахме картата и там пишеше „Губеща се маркировка“. Не, не е губеща. Там няма маркировка. Голямо газене падна – оказа се, че и пътека няма. По едно време навигацията ни заби в млада, но изключително гъста борова гора. Беше си непроходима. А там където можеше да се мине имаше нещо като стръмно дере. Нямаше как да се стъпва нормално, освен ако не бяхме главни герои в балета „Лебедово езеро“ на Чайковски. Докато се чудихме, от къде да минем и чухме джафкане. Ани веднага реши, че е някое овчарско куче, но джафкането бе странно познато и еднократно. Съмненията ми бързо се потвърдиха. Беше сръндак. Дойде, огледа ни и офейка. Предстоеше ни навлизане в гора и ние решихме да спрем за кратка почивка. До този момент се движихме точно по график. Сгънахме по една вафла, починаха ни краката и продължихме. 

 

Тук в гората бяхме на сянка, нямаше абсолютно никакъв вятър, а пътеката бе видима и щадяща краката. Не спирахме да си говорим с цел избягване на близка среща с мечки. Не след дълго се озовахме на асфалтовият път между селата Планинско и Белица. Точно на мястото където излезе нашата пътека имаше барбекю с чешма. Много им се зарадвахме, но все още нищо не бяхме видели. Само още на 200 метра по-надолу имаше приказен заслон с 2 навеса, маси, пейки, забележете: кухня с мивка и шкафчета от дърво, оставени чисти кърпи, посуда ... даже захар, сол и черен пипер имаше. Не знам кой бе сътворил всичко това, но да е жив и здрав! Дано се запази всичко това по-дълго време. Не вярвах, че има такива неща в България, но факт. Има! Оставихме разбира се отзив в книгата за гости.





 

 

Малко след заслонът, който ни остави без думи на един завой, нашият маршрут с отклонява отново през гората. 

 

Има табели за х. Марциганица и х. Сини връх. Предстоеше ни преминаване през тъй нареченото Родопско конче. До сега с Ани бяхме преминавали Старопланинското в Тетевенския Балкан, Рилското (Павлев връх), както и Пиринското. Ето, че от днес ще имаме пълната колекция от Кончета. Докато го почнахме и то ... свърши. Е колкото – толкова.

От тук насетне следваше тотална промяна на терена за ходене. До сега предимно спускахме, но сега бе време да качваме. 

 

Пътеката се виеше в типична Родопска борова гора. Друго типично тук бяха и къпините. Имаше в изобилие и бяха много вкусни. Подядохме сериозно местните мечки. 

 

Колкото повече се изкачвахме, толкова по-камениста ставаше пътеката. По едно време не се сдържах и казах на глас „А бе ние в Родопите ли сме или в Пирин?“.  

 

 Излязохме на доста каменист и ронлив участък, но пък с невероятно красиви панорами. Като добавим и дивите кози, които прескачаха по скалите с невероятен финес, докато ние въздишахме тежко нагоре ... просто не мога да го опиша с думи. С всяка изминала крачка се убеждавах, че независимо от многото километри днес, всичкият зор, натрупана умора и прочие – просто си заслужава ходенето. И бях сигурен, че не съм видял всичко. И това щях да го разбера съвсем скоро. 

 


След сравнително дълго изкачване вече навлязохме в по-гъста гора. Водата ни бе доста намаляла, но нормално. Днес си е топличко, а и след това изкачване на открито. 

 

Беше около обяд и си напичаше. Не след дълго достигнахме ловна хижа Акватепе. 

 

Аква, аква, колко да е аква? Оказа се, че чешмата е пресъхнала, но знаехме, че малко след нея има друга чешма. Починахме 10-на минути край хижата. След още 10-на минути достигнахме търсената чешма. Наляхме си 2 литра вода, които трябваше да ни стигнат за следващите 10 километра, където нямаше капчица вода. А от сутринта бяхме изминали точно 14 км. От тук насетне теренът отново се промени. Вече се движихме по приятни горски пътеки по билото.


 Не навсякъде беше сенчесто, но пък панорамните гледки бяха навсякъде. Най-малкото, което можех да кажа е, че е красиво. А всъщност беше много красиво! А панорамните площадки бяха не една и две. До където ти стигне погледа – все планини и все Родопите. 

 


Това е разликата между Стара планина и Родопите – в Стара планина ако объркаш посоката ще излезеш все от една от двете страни на планината и ще попаднеш в цивилизацията. А в Родопите можеш да мяташ крачоли с дни наред ,без да видиш цивилизация.

Постепенно слизахме все по  на ниско. Гората от иглолистна неусетно преминаваше в широколистна. И докато си зяпах така заблеяно усетих неприятна миризма. Изглежда и Ани я усети и ме погледна. Зачудихме се от какво е. В този момент чухме вой на елен, а храстът до нас като жив се размърда и от него изскочи огромно добиче, което в бързината не разбрахме какво е и побягна в противоположната ни посока. Всичко стана толкова бързо, че даже не помръднахме от местата си. Мислихме си за сръндак, но по-късно като споделихме с хижаря от х. Сини връх и той обясни, че ако е миришело гадно – със сигурно е било елен мъжкар. И че сме извадили късмет, защото са агресивни по принцип.


 Малко след разклона за Кръстова гора продължихме напред към вр. Равния камък (1448 м н. в.) и ето нов проблем. Отново мечо ако, но видимо старо този път, но по-страшното бе грухтящият храсталак до него. Знаех, че дивите прасета в момента са в размножителен период, че докато са с малките си са доста агресивни. Спряхме с Ани на едно място почнахме да им подвикваме. Викахме, викахме – не се махат гадините. Тогава почнахме да им пеем известната песен на Руслан Мъйнов – Прасета. Имаше яко „Прасееттааа, прасееетааа … всичките прасета на мезета!“. Като добавих някоя друга дума от овчарския си речник и обясних в детайли за майките им - стана чудо. Просто си тръгнаха и можехме да продължим напред.

Не след дълго достигнахме скален феномен „Стражите“, както и панорамната площадка до тях.

 

 А след тях – пак диви прасета. Тук директно подходихме с последното работещо решение и даже не се е налагало да спираме. От тук вече ясно се виждаше Белинташ. Беше съвсем на близо.


  Наближавахме и следващото ключово място за днес – ловна хижа Инкая. Знаехме, че стигнем ли Инкая – спасени сме! И не след дълго видяхме постройката из между дърветата. Пред хижата имаше навес и чешма с хубава вода. 

 

Използвахме случая да хапнем, да пийнем вода до насита и да ни починат малко краката. Оставаха ни само още 10 км за деня. Като изкачванията и спусканията бяха в съотношение едно към едно. Успокояващото в случая бе, че колкото повече приближаваме х. Сини връх, толкова повече намаляване вероятността да срещнем мечки. Така след почивката нарамихме раниците и продължихме напред, че почти не остана за днес. След 10-15 минути стигнахме остър завой, на който трябваше да се отклоним покрай скалният феномен Ин кая. 


 От тук започна едно дълго и леко тегаво изкачване. Сигурно не е толкова тежко, но до тук от сутринта бяхме ходили близо 8 часа без да смятаме натрупана умора от предните дни. Но нямаше как. Стиснахме зъби и газ нагоре! Постепенно стигнахме най-високата кота и тук теренът отново се промени. Следваше плавно спускане през ронлива пътека в широколистна гора. Из между дърветата се виждаше равното Тракийско поле. 

 

Вече бяхме почти в периферията на планината. Времето позахладня и метнахме ветровките на гърбовете си. Най-трудното и страшното бе минало. Оставаха само няколко проформа километра до края на деня. Малко преди хижата попаднахме на ловно чакало. Решихме да седнем и да починем 10-на минути тъй като се поизморихме. 

 

Докато си седяхме седнали на тревата и видяхме малко сърненце, което се хранеше близо до нас. Беше много сладко и си се хранеше съвсем спокойно. Явно не ни беше усетило. В момента в който тръгнахме по пътеката и то ни видя се изстреля. С точно 2 скока се скри в храстите. А Ани която мина по в страни попадна на фотокапан. В последствие се оказа, че хижарите са разбрали, че идваме благодарение на това, че Ани е минала от там. Почти веднага е пристигнала снимка на телефоните им.

Така благополучно в 17:45 часа пристигнахме на х. Сини връх (1050 м н. в.) . 

 

Хижата е огромна и изглежда доста внушително. Архитектурно също! Но ще се окаже, че в събота вечер ще сме единствените гости на хижата. Настаниха ни в самостоятелна стая със собствена баня. Използвахме случая да си изперем дрехите. Тук бяхме доста на по-ниско от до сега и бе чувствително по-топло. Дрехите ни щяха да изсъхнат на барут до сутринта. Хижарят ни направи скара, а салата си я надробихме лично ние. След скромната вечеря си теглихме по един душ и в буквалния и в преносния смисъл сме спали като къпани ...

 

Ден 11: Х. Сини връх – х. Аида

От къде идва името на х. Аида? В превод „айда“ означава мечка, а старото име на хижата е Мечковец ...

 

След вчерашният преход вече всичко ми се виждаше песен. Само зависи кой ще я пее. За днешният преход не знаех абсолютно нищо. Докато за предходните дни се бях интересувал малко или много, знаех денивелации, ключови места ... тук смело мога да кажа, че си беше скок в дълбокото. Както по традиция потеглихме рано-рано от х. Сини връх. Тук даже и маркировка имаше. Ти да видиш?! 

 

Първоначално бяхме по горска пътечка, а в последствие излязохме на асфалта. Докато крачихме с Ани тъй безгрижно се сетих, че даже прогнозата за времето не бях погледнал. Вчера явно съм бил на 100% концентриран над плановете и обстоятелствата за деня. Но днес със сигурност щеше да се различно. Предстоеше ни слизане още по в ниското. Гледайки прогнозата за времето – днес нямаше да се чувстваме като на  планина, а направо щяхме да крачим из тропиците. А аз все още бях облечен с тениска и върху нея полар, че и ветровка за цвят ...

След първите 2 километра бяхме разгряли достатъчно добре и почнахме лека полека да сваляме дрешки от гърба си. Днес го даваха температурите да стигнат до 26 градуса. А преди 3 дни бяхме на градуси около нулата ...

Както си вървяхме по пътя и гледаме – таралеж. 

 


В началото с Ани мислихме, че е умрял, но не беше. Гадината спеше и похъркваше даже. Ето на това му се вика живот. Вървиш си и решаваш, че ти се спи и ... заспиваш. И идват някакви гадни туристи чак от Боровец и те ръчкат с щеките си, за да те проверят жив ли си. Преместихме животинката от пътя, за да не го сгази нещо и продължихме. А той все пак продължи да си спи …

От тук насетне Родопите отново ни пренесоха в друг свят. Теренът коренно се промени, пейзажите наоколо също. 

 

Тук горите бяха от ниски и млади дървета. Пътят ни минаваше в близост до махала Узуново. През 1979 г. село Узуново се образува от сливането на махалите Узунова и Карабекир, и двете от с. Три могили. 

 


Населението му към 1985 г. наброява 112 души. Към 2020 г. са били само 9 ... Гледката от пътеката бяха невероятни! 



 Нe след дълго достигнахме първият заслон с чешма. Бе време за преобличане и проверка на водните запаси. Започваше да напича зверски, а още нямаше 10:30 часа. Погледнах навигацията – скоро ни предстоеше навлизане в гора. 

 

Надявах се да е час по-скоро. И все пак дори покрай дръвчетата се откриваха панорами. 

 


Тук много ясно иглолистната гора се смесваше с широколистна. Беше красиво по свой уникален начин. Постепенно гората стана само широколистна. Пейзажът отново се промени. Наближавахме първото село по пътя. Казваше се Жълти камък. В селото правеха впечатление каменните къщи и павираните улици. 

 

В селцето имаше и много орехови дървета. С Ани не пропуснахме да опитаме орехите и ... супер са! 

 

А освен орехи, местните прибираха и реколтата от картофи. Всяко свободно кътче земя тук бе насадено с картофи. Местните са много дружелюбни. Попитахме от къде можем да си налеем вода и на 2 места ни казаха, че водата в село Паничково е най-хубава. Така с бодра крачка закрачихме към Паничково. Малко преди селото се разкри гледка към яз. Студен кладенец. 

 

Имах една колежка от село Паничково едно време. Ако се разпознае тук в пътеписа – да драсне!

Самото село Паничково ни посрещна с тишина, спокойствие и .. промишлени количества къпини. 


 

Бяха много и невероятно вкусни! Тук знаехме със сигурност, че няма мечки и можехме спокойно да опасем всички храсти докато езиците ни станат тъмно синьо-лилави. На излизането от селото си наляхме вода, колкото да стигнем до съседното село – Йончево. 

 

До Йончево пътят ни бе само по асфалт. Наближаваше обяд и започна да става жежко. Излязохме на главния път между Асеновград и Кърджали. Странно, но нямаше много движение. На едно от магазинчетата спряхме да хапнем сладолед и да починем. Местните ни гледаха доста подозрително. Явно не виждат често откачалки с раници да маат крачоли по асфалта в жегата. Продължихме към с. Йончево. Тук вече картинката бе типична за Източните Родопи. 

 

Зеленият цвят вече отстъпваше на жълтия. Все пак е почти средата на септември. В самото село Йончево имаше чешма на която трябваше да заредим с вода за почти целия ден, тъй като нататък нямаше. Само, че чешмата бе суха. Отидох до една от къщите на близо и видях 2 баби. Помолих ги ако може да ми напълнят 2 бутилки с вода от чешмата. С тях имаше и един мъж, който веднага реагира с думите „Ние не пием вода от чешмата. Наливаме си вода в туби от Паничково. Ще ви налеем от нея“. Човекът видя, че на раницата имам и още една празна бутилка. Поиска и нея да ми я напълни. За пореден път се убеждавам в добрината на хората по този край. От своята вода ще ти налее само и само да не ходиш жаден.

След като си налях вода, този стълб страшно много ме впечатли. 


 

Пред българският инженерен гении всички мълчат. Тук ако се прибираш пиян с колата си - лошият път ще ти е най-малкия проблем. От тук с Ани имахме 2 варианта – по маркирана пътека в неясно състояние или по алтернативна пътека, но в добро състояние. Избрахме втория вариант, тъй като моя дружка на скоро бе минала от там с колело. Това означава, че пеш със сигурност е проходима.

Беше вече около 1 след обяд. Печеше зверски, а горичката бе доста рехава и сянката бе леко кът. Не след дълго се видя в далечината и самия вр. Аида (859 м н. в.) 

 


Стори ми се адски далеч. А все си мислех, че сме по-близо до крайната цел. Бърза справка с навигацията ни показа, че сме изминали едва 21 км. Седнахме с Ани да похапнем малко ядки и да починем 10-на минути и продължихме напред. Следващата цел за денят ни бе чешмата със заслон в каньона на Лява река. Спускането до там бе леко хлъзгаво, а как печеше ... Вратът ми пареше направо. Като навлязохме в дерето беше вече съвсем друго. 

 

Сенчица, хладничко, ветрец от време на време. Ето я и чешмата. 

 

Ани направо си събу обувките и натопи краката в студената вода. От тук пътеката ни минаваше покрай и през реката. Тъй като бе доста маловодна – лесно се преминаваше. Не след дълго се озовахме край Дикилиташ. Това са поредните скални ниши, от които изобилства в района. А малко след това излязохме и на чешмата 5-те чучура. Водата тук беше вълшебство. Пих, пих ... направо се подух. Напълних и бутилките. 

 

От тук насетне ни предстоеше сушав терен. На всичкото отгоре вече бяхме само и единствено нагоре.

От тук насетне щяхме да се движим по Еко-пътеката „Сърница – Петте чучура – Ангел Войвода“. Пътеката е маркирана с табели, има много информационни табла .. всичко чудесно, но след направата и едва ли се поддържа. Направена е по Европейска програма.

При наличието на табели се ходи по-лесно. Бързо достигнахме параклиса „Св. Константин и Елена“, след още съвсем малко параклис „Св. Троица“ и село Сърница. Като стигнахме селото и си казах: още съвсем малко и сме в хижата. За съжаление не бе съвсем така. Оставаха цели 6 км и то само нагоре и то в жегата. При влизането ни в с. Сърница се обадих на хижаря на х. Аида, че наближаваме, за да има време и той да се качи до хижата.


 Потеглихме нагоре от село Сърница по един открит път, по който слънцето направо ни свари. Водата вървеше с бесни темпове, а нито хижата, нито върха виждахме. По някое време навлязохме в гора. 

 

Зарадвахме се много на сянката, но тук ни нападнаха едни свирепи мушици. Както бяхме и леко потни – направо ни обикаляха като прясно лай**. Достигнахме старите мини и спряхме за почивка. Доста се бяхме поизморили вече, а до хижата имахме още 2-3 км. Глътнахме на бързо последните глътки вода и продължихме. В 18:50 часа разгеле вече бяхме пред хижа Аида (760 м н. в.). 

 

Хижарят още го нямаше. Но това не пречеше да хвърлим раниците и да се разплуем пред хижата. В самата хижа имаше настанен човек, който се беше подключил. По едно време излезе на вън, пита ни от къде идваме и човекът реши да ме почерпи една бира. Топла, но бира! Почерпи и безалкохолно. Понеже бирата беше топла – с Ани пихме безалкохолно, а бирата бях решил, че ще си я охладя и ще я изпия друг път.

Не след дълго се появи и хижарят. Носеше чанта с храна и 10-литрова туба с вода. Попитах го за какво е водата, а той ми каза, че тук не пиели вода от чешмата. Тази била изворна. После се сетих, че сме в Хасковска област, а тук водата има уран. Има един лаф, че в Хасково водата от чешмата се наричала УранЖада. Отключиха ни трапезарията и там си хапнахме като бели хора. Човекът ни беше взел хляб, кюфтета, пъдпъдъчи яйца, домашно краве сирене, домати и краставици. Кюфтетата бяха страхотни. Човекът ни бе взел повечко, защото трябваше да имаме и за утре на обяд. А яйцата се оказаха от домашни пъдпъдъци. Бяха сварени и само белиш и ядеш.

Седнахме на лаф с хижаря. Беше много точен и отзивчив. Попитахме го дали името на хижата е с буква „и“ или е с „й“. Отговорът бе, че с буква „й“, но навсякъде я водят с „и“, защото думата „айда“ означавало мечка и това плаши туристите. Логично следващият ми въпрос беше, дали има мечки в района. Отговорът му беше „НЕ“, но бързо смени темата.

След като хапнахме си взехме по 1 душ и в буквалния, и в преносния смисъл сме спали като къпани. Така този уж протоколен и лек преход направо си ни взе силиците.

 

Ден 12: Х. Аида – х. Книжовник; 9 часа, 32,5 км

Слизаме в ниската част на планината, но нашата история продължава. Какво има край Книжовник? Най-интересното обикновено е между двете корици на книгата ...

 

Днес се наложи да станем по-раничко. Днес ни предстоеше един от дългите преходи по Е8. По прогноза днес го даваха и доста топличко. Температури от около 25-26 градуса и почти целия ден ходене на открито. Така в 7 без 10 си бяхме събрали всичкия багаж, закусихме и се строихме пред хижата.  Бързичко се смъкнахме до с. Спахиево, а от там по асфалтов път се отправихме към селата Сираково и Долно Сираково. Предвидливо бяхме обули маратонките, защото с високите туристически обувки по асфалта щяхме да останем без крака.

Изгревът този път не го посрещахме пред хижата, а някъде по пътеката. Беше красив. 

 


Днес щеше да ни върви на язовири. Първият от тях бе яз. Сираково. Пътеката ни минаваше по язовирната му стена. 

 


Следваше село Сираково. Интересното тук, е че площадът му се казва ... Габрово. Готино е селският площад да носи името на родният ти град ...


 От края на село Долно Сираково хванахме черен път към яз. Тракиец. В самия край на селото попаднахме млада жълъдова гора. Решихме да се възползваме от сянката и да починем.

 

 Естествено почивката я съчетахме с хапване.  Менюто бе осигурено от хижаря на х. Аида и включваше варени пъдпъдъчи яйца, домашно краве сирене и домашни домати. Ядеш и искаш още! Гледахме да не се задържаме много на едно място, защото времето летеше. Ставаше все по-топло, а ни предстояха доста открити участъци. Продължихме към яз. Тракиец и едноименното село. Малко след излизането от гората път се опита да ни пресече малка сухоземна костенурка.

 

 Беше адски любопитна и грам не се притесняваше от това, че искаме да я снимаме. Не след дълго се оказахме на брега на яз. Тракиец. Да, буквата „Т“ в началото не съм я сложил за благозвучие! Язовирът има интересна форма и прилича на динозавър. 

 

Нашата пътека минаваше точно по главата на динозавъра. Там е и язовирната стена с ВЕЦ. Съоръжението си е доста сериозно, но типично по български – доста занемарено.

Няма и километър след стената вече бяхме в село Тракиец. Минахме покрай рибарници до които имаше чешма. Заредихме с вода и не след дълго се озовахме на центъра на селото. С Ани решихме да хапнем по един сладолед и да поседнем 5 минути на някоя пейка. Влязох в местния хранителен магазин и се случи очакваното – дояде ми се от всичко. Беше доста добре зареден. Магазинерът ме поздрави и се усмихна. След като отвърнах на поздрава и той директно ме попита „По Е8 сте нали?“. Това ме учуди доста. Сигурен съм, че доста хора с раници виждат местните, но след като кимнах одобрително човекът продължи „Към Книжовник при Наско ли отивате?“. В този момент ми стана ясно, че този човек е в час с нашето начинание и се заговорихме. Оказа се, че само 2-3 дни преди нас са минали 3-ма човека, които са го помолили да ги транспортира до някъде. Ах, хванах ли ви? Чийтъри :)

След като хапнахме сладолед и пийнахме кола за отскок, продължихме напред по пътя си. Следващата ни цел бе село Конуш. На излизане от с. Тракиец обаче ни заговори местен земеделец. Попита ни на къде сме. От думите му разбрах, че и той знае за Е8 и е наясно, къде трябва да отидем. И точно преди да продължим чух най-подлъгващата поредица от думи за всеки турист имащ план, но попаднал на абсолютно непознато място. Думите бяха „знам пряк път“. Аз подминах тези думи, но Ани се хвана на въдицата. Човекът започна да ни обяснява, а аз запазих неутралитет, но Ани държеше да минем през прекия път. Прекият път минаваше през село Текето,  а от там по нивите, след това през гора, после пак ниви, лозов масив и ... излизаме на с. Орлово, където пътят се слива с нашия маршрут. А сега де!

Стигнахме с. Текето. Там друг човек попитахме и той макар и доста почерпен (нищо, че часът бе около 10:30) ни потвърди трасето предложено от земеделския производител. Плашещото е, че тези въпросните пътища не фигурираха никъде на навигацията. Ани обаче държеше на това, че е разбрала и запомнила всичко, и тръгнахме.

От село Текето минахме през слънчогледова нива от която трябваше да излезем между 2 дървета, които ни показа местния жител. 

 


След това навлязохме в широколистна гора в която мушиците се опитаха да ни изядат живи, но понеже припкахме бързичко и не им се получи. Не след дълго се озовахме край чешма, която фигурираше в обясненията на двамата ни навигатори. Разхладихме добре и продължихме в поредната слънчогледова нива, която ни изкара на асфалтов път. Чувствахме се малко все едно сме на бали.

 


Там трябваше да хванем т.н. Мандренски разклон, който е някъде през лозята. Питахме един човечец, който продаваше грозде на пътя. Човекът не знаеше, но взе една огромна чепка с грозде, подаде я на Ани и каза „Я вземете хапнете грозде, да сте ми на късмет! Бъдете здрави!“. Благодарихме сърдечно на човечеца. 

 


Въпреки, че не съм много фен на черното грозде – това беше супер. Не го оставихме да мръдне. След малко срещнахме друга продавачка на грозде, но тя знаеше само асфалтовия път за с. Мандра. На края решихме, че ще минем през него. Тъкмо завихме към пресечката и попадаме на други продавачи на грозде. Питахме и тях. Те били от с. Козлец и не са сигурни за пътя. Попитаха ни от къде сме. Отговорът, че сме от Плевен леко ги изненада. А като казахме, че идваме чак от х. Аида пеш и жената си ни каза откровено, че сме луди. Попита ни нямаме ли си кола, не ни ли спират на автостоп. Отговорът ми, че искаме да си го минем пеша целия маршрут от Боровец до с. Мезек пеш ги втрещи и тримата. Пак ни казаха, че сме си чисто луди и им беше чудно, какво работим, че можем да отделим толкова време на това откачено начинание ... Като цяло ни гледаха като извънземни. Питаха ни къде спим, какво ядем, как се къпем ... невероятен интерес към нас като цяло. По-късно ще се окаже, че това са роднини на Яни от фермата. Интересни хорица !

Продължихме към село Мандра. Стигнахме селото и както си ходим и някакъв бял бус ни свирка. Гледаме – едно от момчетата на разклона, с което приказвахме. Това бил на Яни брат му. Продължихме към с. Орловец. Седнахме в центъра на селото пред хранителния магазин да починем и хапнем. 

 

Оказа се, че магазинът е затворен и ще отвори чак в 17:00 часа. Мамка му! Сега е 15:50 ... От тук се виждаше крайната ни цел за деня – яз. Книжовник и комплекс „Манастирчето“, където щяхме да нощуваме. Единственият проблем бе, че комплексът е точно от другата страна на язовира. 

 

Не ми се щеше да го преплуваме, но пътеката за комплексът доста заобикаляше. Алтернатива бе да се движим в чашата на язовира, но това ни се стори доста рисково. Изненадващо язовирът бе доста пълен. Срещнахме доста модерен кравар  с iPhone но той не успя да ни упъти, как да минем на пряко. Така се наложи да минем през поредните слънчогледови ниви докато достигнем до самото село Книжовник. От там кривнахме за комплексът, в който трябваше да нощуваме. След цял ден на припек усещах, че тук-там съм поопечен на индианец. А колкото до прекия път – не съм сигурен, че беше по-пряк, но поне не ходихме по асфалта. Преди комплексът имаше голям птицекомплекс за патици. Наоколо хвърчеше перушина и аз естествено се разкихах. Мислех си на ум „Дано в комплекса не решат, че съм ковидясал с това кихане“. Като усетих и аромата от птицекомплекса и си казах „Наред си ми е обонянието! Нищо ми няма, просто леко куцам“.

В комплекс „Манастирчето“, което реално е бившата х. Книжовник ни посрещна Наско. 

 

Човекът е невероятен домакин. От появата ни човекът заряза всичко, за да ни настани и да попита, какво да ни приготви за вечеря и кога. Стаята в която бяхме настанени беше супер. Най на края с Ани щяхме да спим отново на едно легло. Топла вода имаше бол. Изкъпахме се и си изпрахме всички дрехи. В тази жега очакванията ни бяха утре всичко да е сухо на барут.

Към 19:00 часа седнахме на терасата на комплекса да вечеряме, пием бира и да гледаме залеза. 

 


Беше много красиво. 

 


На съседните маси се празнуваше някакъв повод на домакините. Въпреки това доста хора се изредиха да идват на нашата маса, да поговорят с нас. Питаха за маршрута, искаха да им разкажем някоя история до сега, питаха за мечките, за хижите и много други неща. Домакинът Наско, както и персоналът му се грижиха, да не ни липсва абсолютно нищо. Изкарахме  невероятна вечер, преди да се хоризонтираме на удобния матрак около 22:00 часа.

 

Ден 13: Хижа Книжовник – х. Тънково; 7 часа, 24,2 км

Когато битката в прехода не е въпрос на физика, а въпрос на психика. И кое ни накара да се движим по-бързо – наличието на мечки или наличието на мухи?

 

Днес се очертаваше много  лек преход. Имахме само 24 км за изминаване и то без никаква техническа сложност. Маркировка естествено няма, но като цяло си беше движение между селата по асфалт. На теория можехме да ги вземем до обяд. На практика обаче ...

Денят ни започна с изгрев в х. Книжовник и гледка към яз. Книжовник. Беше невероятно свежо и приятно утро. Невероятният ни домакин Наско беше станал преди нас и се бе погрижил да ни приготви храна за из път. За закуска обаче ни бе приготвил невероятна рибена чорба! Тези които ме познават добре знаят, че рибена чорба ям в някакви изключително редки случай и то не приготвена от всеки. В случаят обаче в нашите купички имахме рибена чорба с риба хваната не къде да е, а в язовирът, които виждаме от ресторанта. Самият Наско казва, че мрази и не умее да готви, но рибената чорба му се получава. Погледнах го малко с недоверие, но след втората лъжица си се хранех като гладен. Определено му се получава! Беше топла, вкусна и я хапнахме докато чакаме изгрева. Какво повече му трябва на човек?

В 7:30 часа се сбогувахме се с Наско с уговорката, че светът е малък и може пак да се видим. Тръгнахме по пътят към село Книжовник отпочинали и заредени. Днес бе предпоследният ни ден по Е8. С Ани смятахме, че няма какво да ни изненада.

Днес пътят ни бе само по асфалт. Бяхме се екипирали като за пустинен трек. Бяхме с най-тънките си дрехи и сменихме туристическите обувки с леки маратонки. Прогнозата за времето бе за горещ ден почти без вятър и температури до 30 градуса. Това ни даваше допълнителен стимул да ускорим крачката още в ранните часове, за да можем да отметнем възможно най-много километри по хладното.

Почти за норматив се върнахме там от където се отклонихме за х. Книжовник и навлязохме в самото село Книжовник. На излизане от селото не пропуснахме да посетим монументът „Златната обувка“ на Петър Жеков. 

 

Големият футболист и нападател на ЦСКА е родом от с. Книжовник и е първият български футболист носител на престижното отличие. Връчено му е през далечната 1969 г., а монументът е открит през 2010 г., като кмет на селото по това време е бил ... Наско – човекът който ни приюти в бившата х. Книжовник. Между другото паметникът е влязъл в Рекордите на Гинес за най-голямата златна обувка, направена за известната личност.

Докато минавахме през селото ни правеше впечатление, че хората масово ни поздравяваха. Макар да изглеждахме като бежанци вървящи в обратната посока – местните се отнасяха с уважение към нас. Явно не са редки случаите, в които виждат хора с раници да минават през селото. От тук по асфалтовия път се насочихме към село Жълти бряг. Ходенето по асфалт не ми е любимо, но друг вариант нямаше. Движението по пътя е доста натоварено и беше адски неприятно когато коли се разминават или изпреварват близо до нас. Като добавим и фактът, отстрани е доста обрасло и част от храстите са превзели част от пътя – ставаше кофти.


 В село Жълти бряг спряхме до местния хранителен магазин Ани да си купи 3 в 1. Пред магазина имаше доста хора, които ни гледаха с любопитство. Седнахме на пейките в центъра на селото Ани да си глътне кофеиновата напитка, а аз да си изям сухата паста. Докато си почивахме в тези 10-на минути си бяхме жива атракция. Дори като ходих до контейнера да изхвърля опаковките и чашата от кафето бях проследен от няколко чифта очи. А като им махнах за „Довиждане“, много хора отвърнаха със същото.

От тук насетне отново по асфалта се насочихме към Стамболово. Движението продължи да е все така натоварено. Стамболово се оказа общински център. Селото е доста оживено. 


 Улиците гъмжаха от хора. Община Стамболово се оказа, че има площ малко над 20 кв. км. Селото е известно с лозовите си масиви и хубавото вино. На който спомена, че сме минали през Стамболово и задължително ме пита „А вино взехте ли?“. Истината е, че нямаше как. Въпреки, че като преминахме през селото не виното ме изкуши. Видях един дядо да продава дини. Ако знаете, как ми се дояде диня ... направо ми се ревеше с глас. Миналата година в началото на Маршрут Е4 почувствах абсолютно същата тръпка. Пак ми се дояде диня, но на 12-тия ден ядох и то до насита. А в този ден докато бях в Стамболово – нямаше такива изгледи.


 Наближаваше 10 часа. Вече напичаше адски. Спряхме с Ани да се намажа с плажно масло, защото изгарянията ми бяха в кърпа вързани. Слънцето вече беше доста на високо. Дърветата и храстите край пътя вече не пазеха почти никаква сянка. А напеклият се вече асфалт допълнително излъчваше мор. На всичкото отгоре и водата ни намаляваше с бесни темпове.

Малко преди 13:00 часа вече бяхме в село Голям Извор. Не знам, колко точно е голям въпросният извор, но бе време да се запасим с вода. Влязох в местният магазин, който се оказа: магазин, кръчма, пенсионерски клуб ... 5 в 1. Със сигурност не бях аз на ред, но продавачът зад бара пренебрегна абсолютно всички, за да обслужи „момчето с раницата“. Като попитах за минерална вода и човекът рязко смени разговорният език на български и каза „Ето студена, сигурно ви е много горещо! Заповядай, младеж“. В този момент се усмихнах, благодарих, платих си водата и пожелах здраве. Първата ми мисъл при напускането на магазина бе „Колко по-искрено и приятно е, когато всичко което казва персонала от магазина е казано от сърце, а не онези фалшиви и готови фрази, които използват в големите хранителни вериги“.

Малко след излизането от селото седнахме да обядваме. Хапнахме пържените филийки приготвени от Наско заедно с по 2 пъдпъдъчи яйца, който носихме от х. Аида. Бяхме доста жадни, но добрата новина е, че с. Тънково  бе съвсем на близо. От тук ходенето ни продължи по асфалта, но добрата новина е, че тук рядко преминават коли. Но имаше и лоша новина. Изведнъж се появиха рояци с мушици. Направо беше страшно! Такова нещо не бях виждал в съзнателния си живот. Мятах с ръце като развълнуван диригент, но ефектът – никакъв. В този момент се сетих, че с Ани имаме гел който отблъсква насекоми. Намазахме се, но познайте – ефектът бе точно нула. На Ани и се заплитаха в косата и влизаха зад очилата, а мен направо жив си ме изядоха. Имах мрежа в раницата, която извадих и сложих на главата. 

 

Но самото жужене покрай мен беше все едно съм на състезание на писта от Формула 1. Така последните 4-5 км от днешния преход бяха по-скоро тест не на физическите ни възможности, а по-скоро беше въпрос на нерви. Човек има 16 милиона нерви, но тези мушици можеха да ми ги скъсат всичките! Мрежата в комбинация с жегата и липсата на грам ветрец – имах всички предпоставки да се сваря сам в собствен сос. Имаше и нещо положително в цялата работа. Заради мушиците се движихме доста бързо и без да спираме. Защото спреш ли ...

Така около 14:30 часа се озовахме пред х. Тънково. 

 

Посрещна ни  хижарят и ни настани. Бяхме и щяхме да сме единствените туристи в хижата. Теглихме си по един  бърз душ и използвахме моментът да си изперем всички дрехи. В адския пек на вън изсъхнаха буквално за минути. Въпреки, че не чувствахме умора след днешния ден се отдадохме на почивка. Утре ни предстоеше най-дългия етап от нашето Е8. Предстояха ни 40 км. Не ме плашеше внушителния километраж, който предстои, а мушиците. Знаех, че тук ще е въпрос повече на психика, от колкото на физика.

Вечерта слязохме в механата на хижата. Там се запознахме и с хижарката. Уговорихме вечерята и закуската за утре. Хижарят се оказа, че знае доста за Е8, както и за пътеките в района. Неща които бяха леко далечни на някои от другите хижари. Човекът ни даде няколко доста силни жокера. Искаше и ракийка да ни почерпи, но греда. Ние не пием ракия. Предложи ни и кафе със закуската, но ние и кафе не пием ... Е па такива гости явно не е имал до сега ...

 

 

ДЕН 14: Х. Тънково – село Мезек; 39.3 km

Сладкият финал! Когато метеоролозите сбъркат, но насекомите – никога!

 

Денят започна реално ... преди да е започнал. Събудихме се по тъмно, направихме почти невъзможното – събрахме си всичкия багаж в раниците и слязохме в механата на хижата, където ни очакваше съпругата на хижаря. Жената ни беше направила чудни мекици!

От вечерта си бяхме поръчали също така закуската ни да дойде с по чаша хубав чай, както и принцеси, който да вземем за обяд.  Женицата все пак решила, че само с по 2 принцеси за целия ден няма да минем и отделно ни беше направила още мекици и ни беше сложила бучка сиренце. Предложи ни и домати да сложи, но ние категорично отказахме. Хижарката не искаше пари за тях, но в случая нито имахме място, а отделно как тежат ...

След като хапнахме стабилно и си изпихме чайчетата – потеглихме в посока с. Мезек. Тъй като кошмарът с мушиците от вчера все още ми държеше влага днес бяхме по-подготвени. Установихме, че ореховата шума ги отблъсква и днес е бяхме закичили с по един букет орехови листа.

От х. Тънково се хваща немаркирана пътека. Ако нямаш точен трак – шансът да се загубиш е по-голям, от колкото да тръгнеш в правилната посока. Както по традиция с Ани първите километри направо ги ядяхме за минути. На места пътеката е доста обрасла и има надвиснали клони, но ние с нашите 1,50  височина не ни пречеше грам. Времето бе хладно и приятно за ходене. Тъй като първата чешма ни беше едва след 29-ти километър, трябваше да се възползваме максимално от утринната хлад и да пестим водата максимално.


 Дали заради ореховата шума или просто на мушиците им стана жал – днес се ходеше приятно. Лекият ветрец допълнително ги гонеше и охлаждаше загрелите ни тела. И както по традиция – първите 16-18 км минаха абсолютно неусетно. Телата ни до такава степен бяха свикнали с ходенето, че даже не ни се почиваше. Правихме само 2-3 „конски“ почивки (почивка без да сядаме) колкото да пием вода и да се преоблечем. Теренът от сутринта бе еднообразен – качване, спускане, пак качване, пак спускане и все в гората. Без гледки. Добрата новина бе, че слънцето не ни печеше и бе приятно за ходене. Теренът не бе каменист и щадеше краката.


 Малко преди вр. Св. Марина се появи и маркировка. Под маркировка не разбирайте нещо, по което да се ориентирате.  Явно е доста стара, защото на места направо си липсва. Ако разчитахме на нея със сигурност щяхме да се лутаме доста. Малко след това стигнахме и до така чаканата отбивка за Глухите камъни.

Преди 3-4 години бяхме отново в този район, но така и не остана време да ги посетим. Сега отбивката от главния път бе символична, чувствахме се във форма и решихме да не изпускаме.


 

Глухите камъни е един от най-големите скално-култови комплекси в Източните Родопи. Свещеното място е използвано от древнотракийските племена, населявали района, но трапецовидните ниши и зооморфните и антропоморфните скални профили сочат възникването му още в енеолита. Представлява комплекс от над 200 трапецовидни ниши, които са издълбани върху монолитен скален блок, изсечени в скалата две гробници и стълба водеща към водохранилище и тракийско селище, съществувало южно от скалата. 

 



Около 5-6 век тук е имало и църква. Това свидетелства за почитта на местното население към мястото. Подобни ниши се откриват на много места из Източните Родопи. Предполага се, че тук е полаган прахът на умрели знатни траки от района. В подножието на най-западния скален блок са издълбани две килии, за които се предполага, че са гробници на местните владетели.




 След като разгледахме Глухите камъни предстоеше и второто ни ходене по асфалт за деня. Само километър, но асфалт. Ах, така го мразя този асфалт ... но няма начин. Домързя ме да си сменям обувките. При мисълта, че трябва да извадя всичката храна и вода и чак тогава обувките ... реших, че ще си марширувам със Соломонките. Следващата ни цел за днес бе изключително важна. Предстоеше ни да стигнем до първата чешма за деня носеща култовото име Пичка чешма.



  Водните ни запаси бяха бая изтънели и тихо се молехме, да не е пресъхнала. Явно Господ чу молитвите ни, защото макар и слабо – чешмата църцореше. Водата бе студена и много пивка. Достигането ни до тук бе малък празник и решихме да обядваме, както си му е реда. Извадихме принцесите, хапнахме сиренце и последните пъдпъдъчи яйца, които носим чак от х. Айда. Наядохме се като попска чада на Задушница и пихме водица на корем. Единственото нещо, което леко ни притесни докато си почивахме на Пичка чешма бе мощен лай. В първия момент решихме, че е някоя легендарна Каракачанска овчарка, но като чухме, че лаят е еднократен вече бяхме сигурни, че е сръндак.

Бяхме изминали 29 км до тук. Бяхме поизморени, но след обилното хапване и почивката на краката и раменете – вече бяхме нови хора! Оставаха ни само 11 км до края на деня и на Международен маршрут Е8. Вътрешно бяхме заредени с изключително положителен заряд. Така поехме по пътеката напред. Крачката спореше и настроението ни бе приповдигнато. След по-малко от час след чешмата ми дойде невероятната идея, да се качим до вр. Шейновец.

 

 Беше напекло яко и Ани като чу сбръчка вежди. Не след дълго стигнахме и разклона. След кратко убеждаване тя се съгласи. Качването беше по напечен асфалт и леко стръмно, но това което си повтарях докато крачех нагоре бе „Светльо, заслужава си! Не го мисли“. Докато си крачехме нагоре и Ани ме бутна с дясната си ръка да спра. След като направихме път на змията пред нас, продължихме напред. Тук за първи и последен път засякохме туристи в днешния ден. 4 момчета дойдоха с една джипка до върха.


 Връх Шейновец е висок 703,6 m. Върхът е известен сред местното население още с турското си име Курт кале – в превод „вълчата крепост“.   Тук на 5 октомври 1912 г. става първото сражение в Балканската война. В него загиват 14 от охраняващите котата войници от 30-и Шейновски полк, дал името на върха. На самия връх има издигнат паметник в памет на загиналите. Днес на върха се издига телевизионна кула с височина над 100 метра, която се забелязва отдалече. Качихме се на най-високата кота на върха. За едно нещо бях прав – маането на крачоли до горе ни се отблагодари.  Гледката от горе е шеметна въпреки, че върхът е нисък като метри.



 При хубаво и ясно време от върха се вижда Бяло море в Гърция. Днес обаче нямахме това щастие. Имаше някаква гадна мараня. Все едно ще вали. Погледнах прогнозата за времето – шансът за дъжд бе 5% - т.е. няма да вали.

От тук хванахме синята марка за да слезем по пряката пътека от върха и да се върнем на магистралната пътека на Е8. Тук бе леко трънливо, но все пак ни оставаха някакви си 6-7 км и вече не се втелявах толкова. Зареден с положителна енергия от гледките и мисълта, че сме почти на финала закрачихме надолу към с. Мезек. 

 


В подножието на върха се натъкнахме на втората чешма за деня, заедно с навес. Тук използвахме момента да се напием със студена вода, а Ани да си направи SPA процедури на краката. Взехме и решение да нощуваме в с. Мезек тази вечер и аз съответно запазих стая в Booking.com. Първоначално бях решил, че ще спим в Калайджиевата къща, но в сайта им пише, че може да ни посрещне самият Милко Калайджиев. Само си представих как ни посреща с „Я елатеее пиленца при Баткоо...“ и реших, че няма да е там. Харесах друго местенце, което бе буквално на метри от крайната ни цел за деня и прехода като цяло.

Продължихме с походката на победители към село Мезек. Вече усещахме вкусът на успеха.  Виждахме крепостта, селото ... никой от нас двамата нямаше съмнение, че вече няма какво да ни изненада. Но явно планината не ни се бе дала до край. Само, че ние не го знаехме ...

Както си ходехме и изведнъж се оказахме в гранична зона. Стълбовете на бившата гранична ограда все още седяха. 

 

 А тук на близо бяха и развалините на бившата гранична застава „Асен Илиев“. Това което си мислех е, защо е трябвало всичко това да бъде така варварски унищожено. Ето сега покрай бежанците имаме нужда от тези застави, но ги нямаме. Но за сметка на това видяхме джипка със спящ в нея служител на Гранична полиция. Колко ефективно ...


 В последните метри преди селото отново ни нападнаха гадните мушици. Буквално преди метри бяхме изхвърлили ореховата шума. Голяма досада! Започнах да мятам с ръце и чудо! Изчезнаха! Хм, странна работа. Погледнах към земята и ми направи впечатление, че и мравки не виждам. А това е знак, че може да завали. Погледнах към небето – облачно е, препича, но чак пък да завали?! Продължихме си напред с наперена походка и ето! На метри от финала сме! Виждахме къщите, пътеката водеше направо към площада, където се намира митичното прасенце – мечтата на всеки турист събрал смелостта да премине Международен маршрут Е8 „Рила – Родопи“.

 

С излизането на площада го видях и него – прасенцето! Прасенцето е копие на 177 килограмовия бронзов глиган, намерен през 1908 г. в Тракийската гробница. Емоцията ни бе невероятна. 

 

След около 400 км пеш през планините Рила и Родопи – вече сме на тъй мечтаният от нас финал. Едно изживяване, което трудно може да се сравни с друго. Ако трябва да го сравнявам с другите международни маршрути минаващи през България – просто нямат база за сравнение. Всяко едно „Е“ си има своя чар и специфично изживяване. Чувствахме се като шампиони. Първият човек на който се похвалихме за успеха си бе човекът оказал ми най-голямо съдействие по осъществяването на този преход – Васко. Бях много щастлив и исках точно с него да споделя този момент.

И точно когато си мислихме, че сме победители и планината реши да ни напомни за страшната си сила. Докато пращах снимката с прасенцето изненадващо за нас започна да гърми и святка. Буквално за секунди започна да вали с едри капки дъжд. Първите ми мисли в този момент бяха: В прогнозата за времето не дават никакъв шанс за дъжд. И капка дори! А втората ми мисъл бе, че водоустойчивите ми дрехи са на дъното на раницата, защото днес нямаше никакъв шанс да завали. Дори да реша да ги вадя – пак ще съм мокър до кости и ще намокря и останалия багаж. Хм! Нека си вали! Къщата за гости в която бяхме резервирали и дори  платили нощувката бе само на метри от тук. Хукнахме с бодра крачка към нея, за да не се намокрим. Тук обаче ни чакаше поредната изненада. В къщата нямаше никого. Вратата бе заключена. Реших да звънна на телефона в резервацията – обхват йок! А дъждът валеше все по-силно, а как гърмеше само! Ани започна да звъни на звънеца на вратата. В последствие се оказа, че сме звъннали на съседите, които слава Богу не си бяха вкъщи.


 В този момент се почувствах супер безсилен. Изливаше се страхотен порой, аз бях мокър до кости под стряхата на къщата за гости, бях си платил нощувката, но нямаше кой да ме подслони. В този момент се показа един от комшиите. Попита ни какво става, а ние обяснихме. Човекът почна да звъни по телефона на собственика на къщата и на камериерката. И на двамата телефоните бяха изключени. Просто чудесно! А докато си приказвахме дойде при нас и пикап на Гранична полиция. Тогава човекът с чадъра се обърна към тях и каза „Спокойно, всичко е под контрол!“ и полицаите само се усмихнаха и продължиха по пътя си. Представям си ако трябваше да вадим документи за самоличност, какво ровене щеше да падне. Те бяха още по-надолу в раницата от водоустойчивите ни дрехи ... В последствие разбрахме, че човекът с чадъра бе също граничен полицай.

Мъжът с чадъра ни предложи да си оставим багажа на сухо в неговата къща, а той да отиде с колелото до къщата на камериерката. Така и стана. След 10-на минути дойде една усмихната и много мила женица и с весел гласец ни каза „Писали сте, че ще дойдете след 17:00 часа, а сега е 16:30 часа. Обикновено всички закъсняват, а вие сте първите подранили“. Тук вече на всички ни стана смешно. С появата на жената и дъждът спря. Настани ни жената в страхотна стая, която беше най-луксозното място, в което сме спали през последните дни. Разбрахме се за закуската утре и вече можехме на спокойствие с Ани да отпразнуваме успехът си. Макар и мокри като кокошки – самочувствие и повод за радост не ни липсваше. За 14 дни и 400 км пеш никъде не ни валя толкова, което докато седяхме под стряхата на едно място за 5 минути. Но какво да правиш – съдба!

За вечеря си купихме храна от местният хранителен магазин. Местните жители вече ни познаваха и се усмихваха всеки път като ни видят по улицата. Закачаха се с нас приятелски, просто им бяхме интересни. Пък и след като ни гледаха сеира днес ...

 

Ден 15: Село Мезек – град Плевен; 310 км, 8.5 часа път

Когато се събудиш и по навик погледнеш прогнозата за времето,  посегнеш към навигацията за да си огледаш маршрута за днес … и се окаже, че днес няма да ходиш никъде.

 

По навик си се събудих много рано-рано. Както по традиция първо погледнах прогнозата за времето въпреки, че беше абсолютно излишно. Беше ми все тая, какво ще е времето днес. Усещах, че кипя от енергия и че ако имаше още – имах силите и желанието да походя. Интересното е, че краят на всичките 4390 км на Транс европейският Е8 започващ от Ирландия и минаващ през Великобритания, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия, Полша, Румъния, България завършва точно тук в с. Мезек. Планира се продължение до Босфора, но за сега – само толкова.

Днес ни предстоеше да видим дечицата си, но преди това трябваше да изминем едни „бързи“ 310 км км. От Хасково в 9:30 имаше директен автобус за Плевен. След това вече нямаше с какво да се приберем или поне нямаше да е по лесния начин. За да стигнем на време в Хасково ни трябваше читав ятак. За целта се обадих на моя приятел Ангел Бинев от Хасково. Познаваме се от Nissan форум и сме дружки от години. Естествено имах и „План Б“. Венко - дългогодишният ми колега от службата също бе на разположение. Слава Богу – не се наложи да го притеснявам.

Така след нощна смяна Ангел тръгна от Хасково и точно в 8 часа паркира червеният young timer пред къщата за гости. Натоварихме багажа, сбогувахме се с „хазайката“ и газ към автогарата в Хасково. По време на целия преход повтарях на Ани, че ми се слушат точно определени парчета и от припяване на „Прасетааа, прасеетааа..“, както на „Ало, ало слънчице, моооляя покажи сеее…“ меко казано ми е писнало. Тук Ачката ни изненада приятно. Без да ме пита ми пусна няколко от любимите ми парчета, от което на момента ме побиха тръпки. Човекът знаеше, какво точно обичам да слушам. Макар и поизморен, Ачката беше жаден за истории. А ние с Ани сякаш си бяхме глътнали езиците. Та Ачка, написали сме ти пътепис! Сядай да четеш, че в колата нещо не успяхме да разкажем всичко!

Точно в 9:00 часа вече бяхме пред автогарата  в Хасково. Купихме си билети и зачакахме маршрутката от Момчилград да дойде. Въобще не сме усетили, как е минало времето. Имахме много да разказваме на Ачо и той горкия трудно взимаше думата от нас.


 Точно в 9:20 дойде маршрутката и се натоварихме. Беше почти празна. До тук добре! Обаче като потеглихме – усетих, къде е уловката. Шофьорът слушаше радио Веселина. Ех, аз какви препятствия имах 14 дни, та едно радио ли няма да изтърпя?! Малко след Димитровград вече си повтарях „Ще издържа“ … „трябва да издържа“ … „не издържам“ и в крайна сметка Господ чу молитвите ми и радиото загуби обхват. Повече чалга нямаше до Плевен.

И когато си мислих, че вече няма какво да ни спре – малко преди Габрово спукахме гума. Шофьорът ни стовари всичките на автогарата в Габрово и отиде да ремонтира гумата. Имахме около 40 мин престой. Аз го използвах по най-добрия начин. Обадих се на колегата си от Габрово – Стоян. Стоянчо бе човекът, който ме заместваше в службата, докато аз бях в отпуск. Момчето дойде на автогарата да се видим, полафихме, сподели какво е правил докато мен ме няма и какво има за оправяне. Да го бяхме планирали – нямаше да се получи така добре. Сигурен съм! Утре така или иначе бях на работа и щях да разбера, но друго си е като знаеш и имаш план.

Малко след 16:30 часа пристигнахме в Плевен. И двамата с Ани бяхме на мнение, че 8 часа ходене пеш не изморяват така, както 8 часа в маршрутка по родните пътища. Но въпреки умората ни имаше няколко човечета, които ни чакаха с нетърпение – това бяха нашите две дечица Борис и Йордан, които са съответно на 4 и 6 годинки. И двамата са запалени планинари от съвсем малки. Така сърдечно ни посрещнаха на вратата и така ни се радваха, че не можехме да мръднем на никъде. Големият ми син каза, че иска следващият път да дойде с мен. Там където се затруднявал съм щял да му помагам. Един ден и това ще се случи …


Коментари